Когато тя беше лоша
- Автор: Бегшоу Луиз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илвана Гарабедян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Когато тя беше лоша». Краткое содержание книги:
Лита и Ребека са от два различни свята. Лита Моралес е момиче с латиноамериканска кръв от бедняшките покрайнини на Бронкс, но притежава две безспорни богатства: неустоим сексапил и остър ум. Амбицията й да преуспее я води до бляскавата кариера на фотомодел. И тогава среща изтънчения и неотразим Рупърт, в когото се влюбва. Скоро след годежа им той я напуска, като присвоява солидна сума от личната й сметка.
На 18 години Ребека Ланкастър наследява величествено имение в Англия, наред със семейния бизнес. За неговото управление е готов да й помогне елегантният й братовчед Рупърт, който я омайва със страст, каквато Ребека не познава. Но неговата цел не е само любовта, както Беки скоро разбира.
Двете изумително красиви жени обаче откриват, че отмъщението срещу общия им враг може да бъде много сладко…
Беше прекалено млада за него, но това никога не бе спирало Уил Лоугън да разсъблече мислено някоя жена. Правеше го с всяка поне малко привлекателна жена, а Ребека Ланкастър определено се класираше в челото. Със сигурност не бе виждал много като нея в Роуздейл. Или пък някъде другаде. Мислите му се отклониха към бившия й приятел. Някой си лорд. Изглеждаше слабак. Лоугън веднага го прецени. Очарователен, изтънчен, изискано облечен и страхливец. Лоугън беше борец и можеше да подуши друг себеподобен, както и някоя възбудена женска. Рупърт Ланкастър не се числеше към тях. В очите му имаше нещо дребнаво и подло, пък и навярно тежеше едва седемдесет килограма, дори с мокри дрехи. Висок и слаб, приличаше на човек, който никога не е вдигал нещо тежко през живота си. Не би могъл да се справи с това момиче.
Харесваше му, че успя да я извади от равновесие. Забеляза как се бе изчервила и как се стараеше да не гледа гърдите му. Жените често реагираха така, когато си свалеше ризата.
— Може би е добре да си сложите тениска — каза тя.
Лоугън отхапа от сьомгата и задъвка бавно. Вкусно беше. „За тази принцеса всичко е първо качество“, помисли си той.
— Няма смисъл. Ще прогизне от пот. — Намигна й и с това я накара да се изчерви още по-силно. — Няма нищо лошо човек да свали ризата си в горещината, госпожице Ланкастър. Може би трябва да опитате и вие.
Той погледна закопчаната й догоре бяла блуза. Копчетата щяха лесно да се разтворят, ако прокараше ръка отпред. Представи си какъв е сутиенът й. Девственобял памук, а малките й зърна настръхнали вътре…
О, този път прекаляваше с фантазиите! Усети как пенисът му неумолимо набъбва под джинсите, плътно прилепнали по тялото му. Ядосан на себе си, рязко се извърна. Бяха минали цели две седмици, откакто бе спал с жена за последен път, след като изпрати Елзи да си събере багажа. Не биваше да рискува с глупави млади момиченца.
— О, стига с шегите! И можеш да ми казваш Беки.
— Добре, Беки — сопнато отвърна той, — благодаря за обяда. — Остави чинията обратно върху таблата и я подаде. — Трябва да се връщам на работа.
Вдигна лопатата си и така прекрати всякакви спорове по въпроса.
„Ще ми се да имах куче! — беснееше мислено Беки, докато крачеше към къщата. — Ако имах куче, щях да изляза на разходка с него. Да се махна оттук.“
Ако тръгнеше да се разхожда сама, Уил Лоугън щеше да си помисли, че се опитва да избяга от него. А тя не би понесла подобно нещо.
Прибра се в къщата и взе книга от библиотеката. Нещо, което да отвлече напълно мислите й, един от съвременните романи с тънки корици. Джаки Колинс, „Кучката“. Идеално. Точно както я караше да се чувства Лоугън. Опита да се съсредоточи върху бизнеса, да обмисли какво би могло да се направи с допълнителния заем, но нямаше полза. По-рано й бе трудно да спре да мисли за „Ланкастър“, а днес й бе просто невъзможно да се съсредоточи върху компанията.
Седеше на дивана и се опитваше да чете. Нямаше особен резултат. Погледът й все се отклоняваше към градината, където той работеше под слънцето, трупаше големи купчини пръст и разкопаваше земята. Замисли се дали да не му занесе отново чаша вода, но бе прекалено горда, за да излезе пак. Най-сетне телефонът звънна — тъкмо когато сенките на овощните дървета се бяха издължили, и тя се почувства направо благодарна, че нещо я отвлича от мислите й.
Обаждаше се Кен Стоун.
— По всичко личи — каза той, след като приключиха с любезностите, — че ще имаме известни проблеми.
Двадесет и седма глава
Компанията се наричаше „Уилсън Шипинг“ и знаеше всичко за тях.
Джослин Уилсън бе основал бизнеса се преди дванайсет години и бе станал една от легендарните фигури на седемдесетте. Беше се специализирал в областта, която момчетата от лондонското Сити наричаха „дънен риболов“. Купуваше изпаднали в беда корабостроителници за жълти стотинки, ликвидираше авоарите им, продаваше недвижимата им собственост и приобщаваше най-добрите части — доколкото оставаха — към собствената си компания.
Уилсън много обичаше периода на рецесията. Харесваха му дори високата инфлация, стачките, недостигът на електричество, защото така набелязаните от него обекти по-лесно банкрутираха. Продаваше достатъчно части от всяка новопридобита компания, за да не разчита на големи заеми, и по този начин можеше да си позволи това, което те не можеха — да разполага с пари. Междувременно бе основал „Уилсън Ферис“. Притежаваше и пътнически, и промишлени фериботи, солидни кораби, които фирмата му рекламираше като евтини превози. А във Великобритания през седемдесетте хората внимаваха за всяко пени.