Когато тя беше лоша
- Автор: Бегшоу Луиз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илвана Гарабедян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Когато тя беше лоша». Краткое содержание книги:
Лита и Ребека са от два различни свята. Лита Моралес е момиче с латиноамериканска кръв от бедняшките покрайнини на Бронкс, но притежава две безспорни богатства: неустоим сексапил и остър ум. Амбицията й да преуспее я води до бляскавата кариера на фотомодел. И тогава среща изтънчения и неотразим Рупърт, в когото се влюбва. Скоро след годежа им той я напуска, като присвоява солидна сума от личната й сметка.
На 18 години Ребека Ланкастър наследява величествено имение в Англия, наред със семейния бизнес. За неговото управление е готов да й помогне елегантният й братовчед Рупърт, който я омайва със страст, каквато Ребека не познава. Но неговата цел не е само любовта, както Беки скоро разбира.
Двете изумително красиви жени обаче откриват, че отмъщението срещу общия им враг може да бъде много сладко…
Имаше само един приемлив вариант. Да получи нов рефинансиращ заем и да намери купувач за оловните мини. Смяташе, че след още пет години обновената компания „Ланкастър“, с аеродинамични и луксозни кораби и лодки, ще започне отново да се изкачва към върха. Може би ще закупи още хотели. Времето, прекарано от нея в онази тясна стаичка в Оксфорд, не бе съвсем напразно. Хотелът на Беки сега приличаше на истинско бижу — малко, но много ценно. От него получаваха добра печалба, а резервациите бяха нараснали значително. Но развиването на хотелския бизнес оставаше за по-далечното бъдеще.
Днес трябваше да впечатли мъжете с костюми. Днес трябваше да оцелее.
Телефонът на нощното й шкафче звънна два пъти — обичайният сигнал във Великобритания. Никога нямаше да свикне с него. Вдигна слушалката.
— Ако сте готова, госпожице Ланкастър, ние сме във фоайето.
— Да, благодаря, Кен. Веднага слизам.
Тя затвори. Имаше тъмни кръгове около очите, но не можеше да ги скрие. Уличният шум и притеснението за срещата я бяха държали будна цяла нощ. Кен не бе позволил да се настанят в скъп хотел. Този се намираше в центъра, но беше с избелели тапети и без климатик. Но трябваше да даде личен пример. Беки не искаше да уволнява хиляди работници, а после да отсяда в „Риц“. По-добре щеше да е, ако банкерите бяха дошли в Йоркшър, но Беки бе тази, която молеше за милостта им. Затова бе изминала целия път — да се срещне с тях. Взе куфарчето си и слезе долу.
Централата на „Лимбург Банк“ се намираше в лондонското Сити. Имаха си собствена чудовищна бетонна сграда, със задължителната грозна минерална мазилка и въртящи се стъклени врати. Фоайето бе пълно със саксии с цветя и декоративни дръвчета в глинени съдове, с камъчета около стъблото. От обстановката лъхаше на пари и бездушие. Беки се стегна и мислено преработи обръщението си. Тези хора изобщо нямаше да се трогнат от миналото на „Ланкастър“, от факта, че компанията е произвеждала в невероятно кратки срокове кораби за две световни войни. Нищо подобно не би имало значение за тях.
Харолд Боаз, директорът на мините, пристъпи и представи групата им на рецепционистката. Беки се бе научила да оставя мъжете, които работят за нея, да вършат дребните неща. Ако го направеше тя, би изглеждала като нечия секретарка или стажантка. А повечето мъже и без това продължаваха да я смятат за такава.
Боаз се върна.
— Очакват ни. На дванадесетия етаж.
Отдел „Индустриални заеми“ изглеждаше също толкова ужасно, колкото и фоайето. Навсякъде имаше декоративни палми и фикуси с лъскави листа. Мъжете носеха сиви раирани костюми. Беки забеляза една-единствена жена с безличен зелен костюм и малка фльонга на яката на блузата. „Вероятно е офис-мениджър“, горчиво си помисли тя. Всички останали служители в поли седяха в малки кабинки и пишеха на компютрите си. Когато се върнеха в Йоркшър, трябваше да поговори с началника на личния състав. При следващото наемане на служители за „Ланкастър“ щеше да изпрати някого в университетите и да предложи работата на жени. Ако изобщо се стигнеше дотам, че да наемат някого отново.
— Госпожице Ланкастър? — Висок слаб мъж над пет десетте, с дебели стъкла на очилата и прилежно сресана бяла коса, пристъпи напред. — Аз съм Матю Рипън, вицепрезидент по финансовите въпроси.
— Познавате Кенет Стоун, а това са Харолд Боаз, който ръководи мините на „Ланкастър“, и Майлс Кларк, шеф на корабостроителниците — представи ги Беки.
Мъжът се ръкува вяло с всеки от тях.
— Последвайте ме, ако обичате.
Безличната заседателна зала бе обзаведена с всички съвременни уреди, а върху масата имаше голяма кана кафе, прожекционен апарат и табличка с бисквити, както и жълт бележник и химикалка пред всеки стол. Представиха на Беки цял куп банкери, чиито имена тя забрави още в мига, в който ги чу. Но важните хора нямаше да забрави. Те седяха начело на масата, подредени срещу ръководителите на „Ланкастър“ — като политици, договарящи мирно споразумение, и следяха внимателно цифрите, които Майлс Кларк прожектираше на екрана в дъното на залата.
Сър Куентин Хоуп, председателят на банката. Присъствието му на срещата показваше колко е важна тя. Матю Рипън, чийто прякор в Ситито бе Скъперника. Той смяташе, че Великобритания се е запътила към индустриален провал и се славеше с това, че изтегля парите на банката от всеки заем, в който има и най-слабия риск. А ето че Беки бе дошла да моли за още. Страхотно! Тук бе и Дезмънд Ферис, най-голямата им надежда. Беше учил в „Итън“ заедно с баща й, а сега оглавяваше екипа по индустриално инвестиране. Беки му се усмихна, надявайки се да получи съчувствен поглед, но напразно. Разбираше, че не трябва да разчита на познанства, а да успее да ги убеди само цифри.