Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Има само едно, което бих искал да ви попитам — рекох аз. — На чия страна сте? На страната на Нобору Ватая или на моята?
Малта Кано се облакъти на масата и долепи длани пред лицето си.
— На ничия — отговори тя. — В този случай няма страни. Те просто не съществуват. Това, господин Окада, не е от нещата, които имат връх и дъно, ляво и дясно, предна и задна част.
— Звучи ми като дзен — отбелязах аз. — Интересен е като философска система, но не върши работа, ако искаш да обясниш нещо.
Малта Кано кимна. Сега бе раздалечила на около осем сантиметра дланите, които бе притискала пред лицето си, и ги държеше леко под ъгъл, така че сочеха към мен. Бяха малки, с красива форма.
— Знам, че това, което ви казвам, не ви звучи смислено. И не ви виня, че се сърдите. Но дори и да ви кажа сега нещо, то няма да ви помогне. Всъщност само ще усложни нещата. Длъжен сте да победите със собствени сили. С двете си ръце.
— По първобитния начин — усмихнах се аз. — Ако те ударят, удряш и ти.
— Точно така — съгласи се Малта Кано.
После внимателно, сякаш прибира вещите на човек, който току-що е починал, взе дамската си чанта и си сложи червената мушамена шапка. С тази шапка на главата ми създаде странно осезаемото усещане, че току-що е приключил определен период от време.
След като Малта Кано си тръгна, продължих да седя, без да мисля за нищо конкретно. Нямах представа къде да отида и какво да направя, след като стана. Но не можех, разбира се, да седя там вечно. Когато минаха двайсет минути, платих сметката на тримата и си тръгнах от кафенето. Никой от другите двама не си беше платил.
4.
Загубената божествена благодат
Като се прибрах, намерих в пощенската кутия дебело писмо. Беше от лейтенант Мамия. Името и адресът ми бяха написани върху плика по същия калиграфски начин, както и преди. Преоблякох се, измих си лицето и отидох в кухнята, където изпих две чаши студена вода. След като успях да си поема дъх, отворих писмото.
Лейтенант Мамия беше изписал с мастило десетина тънки листа за писма. Прехвърлих ги набързо и ги върнах в плика. Бях много уморен, не ми се четеше такова дълго писмо, точно сега бях разсеян. Докато плъзгах поглед по написаните с писалка йероглифи, те ми заприличаха на рояк странни сини насекоми. Освен това в съзнанието ми още отекваше приглушено гласът на Нобору Ватая.
Излегнах се на канапето и дълго лежах със затворени очи — не мислех за нищо. Чувствах се така, че ми беше трудно да мисля за каквото и да било. За да не мисля за едно, бе достатъчно да мисля за много неща, да помисля за нещо и да си го махна от главата.
Беше пет часът следобед, когато накрая реших да прочета писмото на лейтенант Мамия. Седнах на верандата, облегнал гръб на колоната, и извадих листовете от плика.
Цялата първа страница беше запълнена с дежурни фрази: дълги-предълги поздравления, благодарности, че съм го поканил в дома си, искрени извинения, че ме е отегчил с безкрайните си истории. Лейтенант Мамия определено беше човек, който разбираше от обноски. Беше оцелял от време, когато добрите обноски са били важна част от всекидневието. Прочетох набързо любезностите и обърнах втората страница.
„Много ви моля да ме извините, че отделих толкова място на такива несъществени въпроси (така започваше тя). Съзнавам прекрасно, че писмото, което ви пиша толкова дръзко днес, само ще ви обремени с нежелани подробности, но имам една-единствена цел: да ви уведомя, че събитията, за които ви разказах по време на срещата ни, не са нито моя измислица, нито съмнителни старчески спомени и съдържат пълната и неизопачена истина и в най-малките подробности. Както знаете, войната е приключила много отдавна и с годините паметта неминуемо отслабва. Спомените и мислите остаряват точно като хората. Но някои мисли не подлежат на остаряване, някои спомени не подлежат на избледняване.
Досега на никого не бях разказвал тези неща, господин Окада. На повечето хора разказите ми ще прозвучат като невероятна небивалица. Почти всички отхвърлят нещата, които не разбират, като нелепи и незаслужаващи да се мисли за тях. И на мен самия ми се иска историята ми да не е нищо повече от невероятна измислица. През всичките тези години съм живял с плахата надежда, че случилото се е само сън или заблуда. Опитвал съм се да си втълпя, че това не е било никога. Но всеки път, когато съм се мъчил да изтласкам спомените в мрака, те са се връщали при мен още по-силни и ярки. Те са като ракови клетки, пуснали са корени в съзнанието ми, разяждат плътта ми.