Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Дори сега си припомням с ужасяваща яснота и най-дребната подробност и имам усещането, че се връщам към събития, които са станали вчера. Виждам формата на облаците по небето. Усещам сухия вятър, който навява в лицето ми песъчинки. В сравнение с това по-скоро ми изглеждат заблуда на ръба между съня и действителността събитията, разиграли се по-късно в живота ми.
Самата същност на живота ми — онова, за което мога да кажа, че навремето наистина ми е принадлежало, — се вледени или може би се изпепели там, в степите на Външна Монголия, където чак до хоризонта нищо не се изпречва пред очите ти. След това в онази ожесточена битка със съветското танково подразделение, което ни нападна през границата, загубих ръката си, в лагера в Сибир изживях невъобразими ужаси, бях репатриран и трийсет години преподавах в провинциална гимназия география и история, оттогава живея сам и обработвам земята. Но всички тези последвали месеци и години ми се струват заблуда. Сякаш не ги е имало. Паметта ми прескача само за миг тази куха шупла от време и ме пренася в пущинака на Хулунбуир.
Според мен онова, което ми отне живота, което го превърна в празна обвивка, беше светлината, която видях на дъното на кладенеца: ослепителната слънчева светлина, която за десетина-двайсет секунди проникваше чак до дъното на кладенеца. Блясваше изневиделица и угасваше точно толкова внезапно. Ала в онзи мигновен прилив на светлина видях нещо — видях нещо, което не зърнах никога повече в живота си. И след като го видях, вече не бях същият човек.
Какво се случи там, долу? Какво означаваше то? Дори сега, след повече от четирийсет години, не мога да отговоря със сигурност на тези въпроси. Ето защо нещата, които ще кажа, са само предположение, плахо обяснение, което съм си дал, без да се осланям на логиката. Въпреки това съм убеден, че моето обяснение е най-близо до истината за всичко, което изживях.
Войниците от армията на Външна Монголия ме бяха хвърлили в дълбок тъмен кладенец насред степта, кракът и рамото ми бяха счупени, нямах нито вода, нито храна, просто чаках да умра. Преди това бях видял как дерат жив човек. При тези особени обстоятелства съзнанието ми според мен достигна такава плътна съсредоточеност, че когато яркият лъч светлина блесна за няколко секунди, аз успях да проникна в нещо, което може да се нарече самата сърцевина на съзнанието. При всички положения видях там нещо. Представете си само: всичко около мен е окъпано в светлина. Аз съм точно в центъра на заслепяващите лъчи. Очите ми не виждат нищо. Просто съм обгърнат от светлина. И започва да се появява нещо. Нещо. Нещо, в което има живот. Подобно на сянката по време на слънчево затъмнение, то изниква, черно в светлината. Ала аз не мога да различа формата му. То се опитва да дойде при мен, опитва се да ми вдъхне нещо като върховна благодат. Аз го чакам с трепет. После обаче то не стига до мен или защото се е отказало, или защото не му е стигнало време. Миг преди да добие очертания, то се разтваря, разтапя се отново в светлината. После и самата светлина помръква. Времето, през което озарява дъното на кладенеца, е изтекло.
Това се случва два поредни дни. Едно и също. Нещо започва да добива очертания в бликналата светлина, сетне, преди да се е откроило, угасва. Там долу, в кладенеца, ме мъчеха глад и жажда, мъчеха ме неописуемо. В крайна сметка обаче не беше толкова важно. Там долу, на дъното на кладенеца, всъщност ме мъчеше това, че не мога да видя ясно нещото в светлината: гладът, че не мога да видя онова, което искам да видя, жаждата, че не мога да узная онова, което искам да знам. Стига да можех да го видя ясно, нямах нищо против и да умра още там. Наистина се чувствах така. Бях готов да жертвам всичко, само и само да видя докрай очертанията му.
Накрая обаче то беше грабнато, беше ми отнето завинаги. Благодатта свърши още преди да ми бъде дадена. Както вече казах, животът ми, след като излязох от онази дупка в земята, не беше нищо освен куха, празна обвивка. Затова, когато точно преди края на войната съветската армия нахлу в Манджурия, отидох доброволец на фронта. И в лагера в Сибир се стремях да се озова във възможно най-трудните обстоятелства. Но каквото и да правех, не можех да умра. Точно както ефрейтор Хонда беше предсказал онази нощ, ми беше писано да се върна в Япония и да живея изумително дълго. Помня колко щастлив се почувствах, когато го чух за пръв път. Но както се оказа, това е било проклятие. Не че не бях готов да умра, просто не можех. Ефрейтор Хонда се оказа прав и за друго: по-добре да не бях узнавал.