Портата на дявола

Ризата му беше разкъсана и лакътят му кървеше, панталоните се бяха сцепили на коляното, но той продължи да тича.

– Помни какво ти казах за следващото ни приключение – искам да е някъде на сухо – извика той. – Наистина!

Кърт се опита да сдържи смеха си, трябваше да си пази дъха. В края на алеята имаше ограда, по която Йон се покатери като акробат и се прехвърли от другата страна. Кърт я прескочи след него, а Джо – секунда-две по-късно.

Сега се намираха в нещо като паркинг и видимостта беше още по-малка. Тук Йон можеше да се скрие, но той продължаваше да търчи, макар че вече забавяше темпо.

След като прекоси мократа трева и мина покрай някакви подрязани дръвчета, Йон прескочи друга ограда и излезе на тясна уличка, пълна с магазини.

Той се препъна и зави вдясно.

Кърт се затича още по-бързо, като напрегна тялото си до крайност. Това беше техният шанс. Но когато наближи улицата, Йон не се виждаше никъде.

Кърт спря рязко и се огледа.

– Къде се дяна?

– Определено е влязъл някъде – каза Джо. – Видях го да завива.

Кърт примигна на дъжда и се огледа. Точно в тази част на града имаше много портали и ниши в редицата магазини. Имаше и няколко паркирани коли, които стоически чакаха дъждът да ги измие. Въпреки че в двата края на редицата магазини имаше улични лампи, мокрият асфалт като че ли абсорбираше светлината.

– Малкият плъх се е скрил някъде – каза Кърт . – Ти мини от онази страна на улицата, а аз по тази. Върви бавно, той е някъде тук.

Джо кимна, пресече улицата и тръгна от дясната ѝ страна, Кърт вървеше от лявата. Проверяваше под колите и вътре в тях, но не видя нищо на задните седалки или под шаситата.

Вратите на магазините бяха в ниши, Кърт надзърна във всяка от тях, готов за изненадваща атака, но не откри нищо.

От другата страна на улицата Джо поклати глава.

Една кола мина покрай тях в дъжда. Фаровете ѝ осветиха улицата за миг с ослепяващ блясък. Кърт видя жена зад волана, но беше сама. Колата идваше толкова отдалеч, че Йон трябва де бе ползвал реактивна раница, за да успее да се скрие в нея.

Отново блесна мълния и този път се чу лек тътен. Дъждът се засилваше и Кърт се скри в нишата зад него. Почти бе готов да признае, че Йон е избягал, когато отново блесна мълния.

Той погледна надолу и видя следи от стъпки по сухия бетон под нишата. Неговите собствени, но и други – по места, където не беше стъпвал.

Без да помръдва, той посегна зад себе си. Пръстите му напипаха дръжка и се сключиха около нея, но нямаше нужда да я завърта.

Само лекият допир бе достатъчен. Вратата се отвори.