Портата на дявола
- Автор: Касслер Клайв, Браун Грэм
- Серия: Досиетата NUMA #9
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Портата на дявола». Краткое содержание книги:
– О, разбирам защо е загазил!
– Нали знаеш правилата при спасителните операции – каза Кърт. – В открито море всичко намерено е находка, която остава за теб, но ако този самолет бе и на метър в китайски териториални води, щяха да сложат ръка на него и да застрелят всеки, който навлезе навътрте. Знаехме, че го търсят.
– Да, било е златна мина.
– Точно така – каза Кърт. – Затова изфабрикувахме история, че сме спасили пилота и сме извадили останките. Дори направихме фалшиво видео как го вадим от морето и товарим крилата на самолета на един тендер. Междувременно с екипа ми организирахме група местни, които да търсят останките и да ги извадят, без да събудят подозрението на китайците. И този, който уреди това, беше свръзка на ЦРУ, казва се господин Йон. Той е наполовина американец, наполовина малайзиец. Познава всички и се разбира с почти всички. Все още е така, доколкото чух. Но той работи за своя сметка. Можеш да му се довериш, че ще направи каквото е казал и ще си трае, но не можеш да разчиташ, че няма да работи и за други, когато си заминеш. Както и да е, той ни помогна да съберем екип. В него беше и копелето, което е с нас още от самото начало – Андрас.
– Създаваше ли проблеми? – попита Джо, като надигна бутилката с бира.
– Чак накрая – отвърна Кърт. – Преди това дори надуши предател, който беше свързан с китайските тайни служби. Но след като инсталирахме подемната платформа и бяхме готови, времето се влоши. Последваха три дни бездействие, които ме изнервиха. Твърде близо бяхме до финала, за да спираме. Реших да извадим самолета въпреки времето. Събрах екипа, но Андрас не се появи.
– Какво се случи?
Кърт отпи от кафето.
– Слязохме долу и видяхме, че самолетът го няма. Твърдеше се, че Андрас е бил купен от руснаците. Те тъкмо бяха започнали да се влюбват в капитализма и едно от нещата, които продаваха като топъл хляб, бяха техните МИГове. С оборудването и технологията на праулера, можеха да скочат с цяло поколение напред само за една нощ.
– Значи тоя тип си е бил змия още тогава – отбеляза Джо. Кърт кимна.
– Какво направи ти?
– При първото гмуркане до потъналия самолет бях заложил петдесет фунта експлозиви. Бях решил да взривя самолета, ако не успеем да го извадим или ако го вдигнем от дъното, а китайците ни сгащят. Експлозивите още бяха в самолета, чакаха само сигнал. Свързах се със сателита и ги активирах. Някъде над Камчатка един руски самолет експлодира. Горките нещастници в него вероятно са нямали представа какво превозват.
Джо поклати глава.
– Лоша работа!
– Да – съгласи се Кърт, все още изпитваше угризения за екипажа, след всичките тези години. – Е, това е. И този път, ако някой ще пострада, ще се погрижа това да е Андрас.
Джо се огледа.
– С теб съм. Мислиш ли, че ще дойде тук?
– Не той, а човекът, който знае къде ще го намерим. Кърт надигна чашата и отпи глътка кафе.
Изглеждаше, че Андрас го бе измамил два пъти. Без съмнение си беше взел парите, когато бе предал самолета на руснаците. Експлозията си беше техен проблем. А ако историята наистина имаше навика да се повтаря, вероятно Андрас и сега броеше парите, платени му за отвличането на учените. А после…
Кърт погледна към масления портрет на Белия раджа. Спомни си, че Андрас настояваше, че щял да стане крал, когато всичко това свърши. Зачуди се какво ли е намислил.
Изпи кафето и поръча второ. Докато барманът пълнеше чашата му, Кърт се обърна да огледа залата.
Предполагаше, че който и да му се бе обадил, ще може да го открие и ще поиска нещо в замяна на информацията. Но засега никой не се приближаваше към тях, нито пък бяха получили бележка, сервитьорът и барманът не бяха им казали, че някой иска да ги види.
Наоколо богаташите вечеряха, чукаха се чаши, през прозорците на тавана присветваше по някоя синя мълния, но нищо необичайно не се случваше.
Това беше странно. Понякога шестото чувство бе подсказвало на Кърт, че е под наблюдение. Сега дори това го нямаше. Поскоро като че ли го бяха захвърлили настрани и го бяха оставили да гние, като железопътен вагон, който ръждясва сред високите бурени.
Започна да се чуди дали не са му дали лъжлива информация. И тогава двойните врати срещу него се отвориха и влязоха трима мъже. Двама едри бодигарда със загорели лица и квадратни челюсти – приличаха повече на самоанци, отколкото на малайзийци.
Пред тях вървеше по-дребен мъж, който приличаше по-скоро като американец, отколкото на местен. Имаше мек поглед и относително гладка кожа. Късата му тъмна коса стърчеше обилно намазана с гел над едрата му кръгла глава, която сякаш бе твърде голям товар за слабичкото тяло. Само над слепоочията му косата леко сивееше.