Град на паднали ангели

към вратата, която водеше към терасата. Той кимна, но не я изпусна от поглед, докато се

движеше през тълпата.

Тя изглеждаше толкова дребна — спомни си как в първи клас я беше изпратил до входната

врата на дома й и я беше гледал как се качва по стълбите малка и решителна, а кутията й за

обяд се удряше в коляното й. Той усети как сърцето му, което вече не биеше, се сви и се

зачуди дали на света има нещо по-лошо от това да не можеш да защитиш любимите си хора.

— Изглеждаш болен — каза един глас до него. Дрезгав, познат глас. — Мислиш си какъв

ужасен човек си ли?

Саймън се обърна и видя Мая да се обляга на колоната зад него. Около врата й имаше наниз

съвсем малки бели кристали, а лицето й беше поруменяло от шампанското и топлината в

залата.

— Или може би трябваше да кажа какъв ужасен вампир си — продължи тя. — Само че

тогава ще излезе, че не те бива за вампир.

— Не ме бива за вампир — отвърна Саймън. — Но това не значи, че не бях и лошо гадже.

Тя се усмихна накриво.

— Бат каза да не те съдя прекалено строго. Каза, че мъжете имат навика да се държат

глупаво с момичетата. И най-вече мъжете, които не са имали голям късмет в любовта.

— Сякаш гледа право в душата ми.

Мая поклати глава.

— Трудно ми е да ти се сърдя. Но работя по въпроса — каза тя и се обърна.

— Мая — повика я Саймън. Беше започнала да го боли главата и се почувства леко замаян.

Но ако сега не говореше с нея, никога нямаше да го направи. — Моля те, почакай.

Тя се обърна и го погледна, и двете й вежди бяха вдигнати въпросително.

— Съжалявам за онова, което направих. Не го казвам за първи път, но наистина го мисля.

Тя сви рамене с безизразно изражение и не отвърна нищо.

Той игнорира болката в главата си.

— Може би Бат е прав — продължи той. — Но мисля, че има и още нещо. Исках да съм с

теб, защото… Сигурно ще ти прозвучи много егоистично, но… ти ме караш да се чувствам

нормално. Като човекът, който някога бях.

— Аз съм върколак, Саймън. Това не е никак нормално.

— Но ти… ти си… — каза той и се запъна с думите. — Ти си искрена и истинска… един от

най-истинските хора, които някога съм познавал. Идваше ми на гости да играеш игри.

Искаше да говорим за комикси, да ходим на концерти, да танцуваме, да правим нормални

неща. Държеше се с мен, сякаш съм нормален човек. Никога не си ме наричала „Дневен

вампир” или изобщо „вампир”, а само Саймън.

— Така правят приятелите — каза Мая. Тя отново се беше облегнала на колоната, очите й

блестяха леко, докато говореше. — Не гаджетата.

Саймън я гледаше. Главоболието му пулсираше като сърцебиене.

— А и дойде, и доведе Джордан — добави тя. — Къде ти беше умът?

— Не е честно — запротестира Саймън. — Аз нямах представа, че е бил…

— Знам, Изабел ми каза — прекъсна го Мая. — Само че това изобщо няма да ти се размине.

— О, така ли? — Саймън погледна към Джордан, който седеше сам на масата и изглеждаше