Град на паднали ангели

— Не е смешно — каза ядосано Алек, избута стола си назад, стана от масата и изчезна сред

множеството.

Магнус още държеше главата си с ръце, черните иглички на косата му стърчаха между

пръстите му.

— Просто не разбирам — каза той, без да се обръща конкретно на някого, — защо миналото

има такова значение.

За изненада на Саймън, Джордан му отговори.

— Миналото винаги има значение — каза той. — На това ни учат, когато станем претори.

Не трябва да забравяш нещата, които си направил. Иначе няма да се поучиш от грешките си.

Магнус вдигна глава, златно-зелените му очи проблеснаха през пръстите му.

— На колко години си? — попита той. — На шестнайсет?

— На осемнайсет — каза Джордан, леко стреснат.

На възрастта на Алек, помисли си Саймън и потисна усмивката си. Не че смяташе, че

драмата между Алек и Магнус е смешна, но нямаше как да не го развесели изражението на

Джордан. Той сигурно беше два пъти колкото Магнус — въпреки че беше висок, Магнус

беше слаб и почти кльощав, — но очевидно се страхуваше от него. Саймън се обърна да

срещне погледа на Клеъри, но тя гледаше втренчено входната врата, лицето й изведнъж беше

станало бяло като платно. Тя пусна кърпата си на масата, промърмори „Извинете ме”,

изправи се и буквално избяга.

Магнус вдигна ръце във въздуха.

— Ами, след като ще правим масово изселване… — каза той, изправи се грациозно и

заметна шала около врата си. Той изчезна сред множеството, вероятно да потърси Алек.

Саймън погледна Джордан, който отново зяпаше Мая. Тя беше обърната с гръб към тях и

говореше с Люк и Джослин, смееше се и отмяташе къдравата си коса назад.

— Дори не си го и помисляй — каза Саймън и се изправи. После посочи Джордан с пръст.

— Ти стой тук.

— И какво да правя? — попита Джордан.

— Каквото би правил един претор лупус в подобна ситуация. Медитирай. Използвай

джедайските си сили. Каквото решиш. Ще се върна след пет минути, гледай да си още тук.

Джордан се облегна на стола си и бунтарски кръстоса ръце на гърдите си, но Саймън вече не

му обръщаше внимание. Той се обърна и тръгна след Клеъри. Тя беше като червено-златна

точица сред движещите се тела.

Той я настигна до една от обвитите в лампички колони и сложи ръка на рамото й. Тя се

обърна и извика изненадано с широко отворени очи. Беше вдигнала ръка, сякаш да се

защити. Отпусна се, когато видя кой е.

— Стресна ме!

— Очевидно — каза Саймън. — Какво става? Защо си толкова напрегната?

— Аз… — тя отпусна ръка и потръпна; макар да се насили да си придаде небрежно

изражение, сърцето й препускаше лудешки. — Помислих, че видях Джейс.

— Така реших и аз — каза Саймън, — но…

— Но?

— Изглеждаш уплашена — не беше сигурен защо го каза и какво очакваше тя да му отвърне.

Клеъри захапа устната си, както когато беше нервна. За миг погледът й се зарея някъде

далеч; този поглед му беше много познат. Едно от нещата, които харесваше у нея, беше как