Град на паднали ангели

Магнус погледна пръстите си, от които излизаха сини искри. Може би беше прекалено

очевидно. Той стисна юмруци.

— Добре, но трябва да правя нещо, за да не умра от скука, а ти не ми говориш.

— Не — каза Алек. — Искам да кажа, че ти говоря.

— О! — възкликна Магнус. — Попитах те дали искаш да отидем във Виена, в Тайланд или

на луната и не си спомням да ми отговори.

— Не знам какво искам — Алек наведе глава и се заигра с една изоставена пластмасова

вилица. Въпреки че очите му гледаха упорито надолу, бледосиният им цвят се виждаше и

през спуснатите му клепачи, които бяха светли и тънки като пергамент. Магнус винаги беше

смятал хората за по-красиви от всички други живи създания на земята и често се чудеше

защо. След няколко години той ще се промени, беше казала Камила. Но именно смъртността

ги правеше такива, каквито са, тя беше яркият пламък. „Смъртта е майка на красотата”,

както беше казал поетът. Той се зачуди дали ангелът някога е мислил да направи верните си

хора нефилимите безсмъртни. Но не, колкото и силни да бяха, те падаха, както хората са

падали в битките през вековете. — Пак имаш онова изражение — каза Алек раздразнено и

погледна през миглите си. — Сякаш гледаш нещо, което аз не мога да видя. За Камила ли си

мислиш?

— Не точно — отвърна Магнус. — Каква част от разговора ми с нея успя да чуеш?

— По-голямата — Алек бодна покривката с вилицата. — Бях на вратата. Чух достатъчно.

— Май не е било достатъчно — Магнус се вгледа във вилицата, тя изхвръкна от ръката на

Алек и полетя през масата към него. Той я хвана и каза: — Спри да нервничиш. Какво от

нещата, които казах на Камила, те притесни толкова много?

Алек вдигна сините си очи.

— Кой е Уил?

Магнус се засмя леко.

— Уил. Мили Боже! Беше много отдавна. Уил беше ловец на сенки като теб. И да, той

наистина приличаше на теб, но ти нямаш абсолютно нищо общо с него. По-скоро Джейс е

като Уил, говоря за характера. А и отношенията ми с теб са съвсем различни от онези, която

имах с Уил. Това ли те притеснява?

— Не ми харесва мисълта, че си с мен, само защото приличам на някакъв мъртвец, когото си

харесвал.

— Не съм казвал такова нещо. Камила го намекна. Тя е майстор на намеците и

манипулациите. Винаги е била такава.

— Ти не й каза, че греши.

— Ако й позволиш, Камила ще те атакува на всеки фронт. Ако се опиташ да се защитиш за

нещо, тя ще те нападне за друго. Единственият начин да се справиш с нея е да не й обръщаш

внимание.

— Тя каза, че красивите момчета са твоята гибел — рече Алек. — Прозвуча сякаш съм

поредния в дългия списък на момчета играчки. Един умира или си заминава, ти си намираш

следващия. Аз съм нищо. Аз съм… ежедневие.

— Александър…

— Което — продължи Алек и отново се втренчи в покривката, — не е никак честно, защото

за мен ти си всичко друго, но не и ежедневие. Промених целия си живот заради теб. За теб

обаче всичко си е същото, нали? Явно това значи да живееш вечно. Нищо никога да няма