Град на паднали ангели
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на паднали ангели». Краткое содержание книги:
значение.
— Уверявам те, че ти означаваш…
— Бялата книга — каза внезапно Алек. — Защо я искаше толкова силно?
Магнус го погледна объркано.
— Знаеш защо. Това е много могъща книга със заклинания.
— Но я искаше заради нещо определено, нали? Заради някакво заклинание? — Алек си пое
накъсано въздух. — Не е нужно да отговаряш, по лицето ти личи, че е вярно. То…
заклинанието може да ме направи безсмъртен, нали?
Това разтърси Магнус до мозъка на костите му.
— Алек — прошепна той. — Не. Не, аз… аз не бих направил такова нещо.
Алек го прониза със сините си очи.
— Защо не? Защото през всичките тези векове и при всичките си връзки никога не си се
опитвал да направиш някого безсмъртен като теб? Ако можеше да ме имаш завинаги, би ли
ме искал?
— Разбира се! — каза Магнус, но осъзна, че почти крещи, и понижи глас. — Но ти не
разбираш. Няма нищо безплатно. Цената на безсмъртието…
— Магнус? — Изабел бързаше към тях с телефон в ръка. — Магнус, трябва да говоря с теб.
— Изабел — по принцип Магнус харесваше сестрата на Алек. Но не и в момента. —
Прекрасна, чудесна Изабел. Би ли се разкарала, ако обичаш? Моментът наистина не е
подходящ.
Изабел премести поглед от Магнус към брат си и после отново се обърна към Магнус.
— Значи не искаш да ти кажа, че Камила току-що е избягала от Храма и че майка ми
настоява да отидеш в Института незабавно и да им помогнеш да я намерят?
— Не — каза Магнус. — Не искам да ми го казваш.
— Е, лошо — отвърна Изабел. — Защото това е истината. Не си длъжен да ходиш, но…
Тя не довърши изречението, но Магнус знаеше какво иска да каже. Ако не отидеше, Клейва
щеше да заподозре, че той има нещо общо с бягството на Камила, а това беше последното
нещо, което му трябваше. Мерис щеше да побеснее и да опява заради връзката му с Алек
дори още повече. А и…
— Тя е избягала? — попита Алек. — Никой никога не е бягал от Храма.
— Е — каза Изабел, — сега вече има избягал.
Алек се свлече още повече на стола си.
— Върви — каза той. — Случаят е спешен. Просто върви. По-късно ще говорим.
— Магнус… — Изабел сякаш се извиняваше, но гласът й беше настоятелен.
— Добре — Магнус се изправи. — Но — добави той, спря до стола на Алек и се наведе към
него, — ти не си ежедневие.
Алек поруменя.
— Щом казваш — отвърна той.
— Да — каза Магнус, обърна се и тръгна след Изабел към изхода.
Отвън, на безлюдната улица, Саймън се облегна на обвитата с бръшлян тухлена стена на
„Айрънуъркс” и се вгледа в небето. Светлините на моста засенчваха звездите и се виждаше
единствено плътна чернота. Изведнъж силно му се прииска да можеше да вдиша студения
въздух, за да прочисти главата си, да можеше да го усети върху лицето си, върху кожата си.
Беше само по една тънка блуза, но това нямаше значение. Не можеше да усети студа и дори
малко по малко, с всеки изминал ден, ставаше все по-трудно да си спомни какво е да
трепериш от студ, споменът му се изплъзваше като нещо случило се в друг живот.
— Саймън?
Той замръзна на място. Този глас, тих и познат, носещ се като нишка в студения въздух.
Усмихни се. Това беше последното нещо, което му беше казала.
Но това не беше възможно. Тя беше мъртва.
— Няма ли да ме погледнеш, Саймън? — гласът й беше тих, както винаги, беше като
дихание. — Аз съм тук.
Ужас започна да пълзи нагоре по гръбнака му. Той отвори очи и завъртя бавно глава.
Морийн стоеше в кръга светлина, който хвърляше една улична лампа на самия ъгъл на
булевард „Върнън”. Беше облечена с дрехите, с които сигурно е била погребана. Дълга бяла
непорочна рокля. Косата й падаше права по раменете й и блестеше в жълто на светлината на
лампата. По нея все още имаше пръст. На краката й имаше малки бели чехли. Лицето й бе
смъртно бяло, с кръгове руж по бузите, а устата й беше обагрена в тъмно червено, сякаш
нарисувана с маркер.
Колената на Саймън омекнаха. Той се плъзна по стената, на която се облягаше, седна на
земята и сви колене. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне.
Морийн се закикоти тихо, типично по момичешки, и излезе от светлия кръг. Тръгна към
него и погледна надолу. На лицето й беше изписано развеселено задоволство.
— Знаех, че ще се изненадаш — каза тя.
— Ти си вампир — каза Саймън. — Но… как? Не го направих аз. Знам, че не съм.
Морийн поклати глава.
— Не беше ти. Но се случи заради теб. Те мислеха, че съм ти гадже. Отвлякоха ме от стаята