Град на паднали ангели

— Не знам кой съм — отвърна Джейс. — Гледам се в огледалото и виждам Стивън

Херондейл, но се държа като Лайтууд и говоря като баща ми… като Валънтайн. Виждам кой

съм в твоите очи и се опитвам да бъда този човек, защото ти вярваш в него и, според мен,

вярата може да ме превърне в човека, когото искаш.

— Ти си човекът, когото искам. Винаги си бил — каза Клеъри, но имаше чувството, че

говори в празна зала. Сякаш Джейс не можеше да я чуе, независимо колко пъти му казваше,

че го обича. — Разбирам. Имаш чувството, че не знаеш кой си, но аз знам. Знам. И един ден

и ти ще разбереш. И не се тревожи, че дотогава ще ме загубиш. Това никога няма да се случи.

— Има един начин… — Джейс вдигна очи към нейните. — Дай ми ръката си.

Изненадана, Клеъри протегна ръка и си спомни първия път, когато я беше взел. Сега на нея

имаше руна — отворено око. Едно време той напразно беше търсил и не я беше намерил.

Сега той обърна ръката й и оголи китката й.

Клеъри потръпна. Вятърът от реката сякаш проникваше в костите й.

— Джейс, какво правиш?

— Помниш ли какво ти казах за сватбите на ловците на сенки? Как, вместо пръстени, си

поставяме руни за любов и вярност? — погледна я с широко отворени и уязвими очи под

гъстите си златни мигли. — Искам да ти поставя знак, който ще ни обвърже завинаги,

Клеъри. Знакът е малък, но няма да изчезне. Съгласна ли си?

Тя се поколеба. Постоянна руна на такава млада възраст — майка й щеше да побеснее. Но

нямаше избор, явно нищо друго не можеше да го убеди. Може би така щеше да успее.

Мълчаливо извади стилито си и му го подаде. Той го взе и прокара пръсти по нейните. Сега

тя трепереше още повече, беше премръзнала навсякъде, освен на местата, където я

докосваше. Той обхвана ръката й със своята и нежно докосна кожата й със стилито; движеше

го леко и после, когато тя нищо не каза, натисна по-силно. Беше й ужасно студено и

изгарянето, което стилито й причини, беше почти приятно. Тя гледаше как тъмните линии

се заизвиваха от върха му и образуваха структура от непрекъснати, ъгловати линии.

Внезапно изпита тревога и нервите й се опънаха. Структурата на руната не говореше за

любов и преданост, у нея имаше нещо друго, нещо тъмно, нещо, което нашепваше за контрол

и подчинение, за загуба и тъмнина. Беше ли объркал руната? Но това беше Джейс, със

сигурност знаеше какво прави. И все пак нагоре по ръката й, от мястото, където стилито я

докосваше, плъзна скованост — болезнено изтръпване, сякаш нещо разбуди нервните й

окончания. Почувства се замаяна, земята под тях започна да се движи…

— Джейс — гласът й се извиси от притеснение. — Джейс, мисля, че бъркаш…

Той пусна ръката й. Държеше стилито със същата грация, с която би държал и оръжие.

— Съжалявам, Клеъри — каза той. — Наистина искам да сме обвързани завинаги. Никога не

бих излъгал за това.

Тя отвори уста да го попита какво, по дяволите, иска да каже, но думи не излязоха.