Град на небесен огън
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на небесен огън». Краткое содержание книги:
Джейс се взираше в надрасканата върху подиума дума с изражение сякаш му се повдига.
— Видях го във Василиас. Добре е. Беше… различен.
— Хубаво различен?
— По човешки различен — отвърна Джейс, но преди да успее да го попита какво има предвид, Клеъри чу някой да я вика по име.
Видя как в средата на стаята една ръка се вдигна изсред тълпата, махаики и трескаво. Изабел. Двамата с Алек стояха малко встрани от родителите си. Клеъри чу, че Джия извика нещо след нея, но тя вече си проправяше път през тълпата, следвана плътно от Джейс и Саимън. Върху нея отвсякъде се сипеха любопитни погледи. Но нали всички знаеха коя е. Знаеха кои са и тримата. Дъщерята на Валънтаин, осиновеният син на Валънтайн и дневният вампир.
— Клеъри! — извика Изабел, когато Клеъри, Джейс и Саимън се измъкнаха измежду зяпащите ги нефилими и едва не паднаха върху двамата Лаитууд, които бяха успели да си освободят малко пространство насред тълпата.
Изабел хвърли подразнен поглед на Саимън, преди да прегърне Джейс и Клеъри. В мига, в които тя пусна Джеис, Алек го дръпна за ръкава и продължи да го стиска, толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Джейс изглеждаше учуден, но не
каза нищо.
— Вярно ли е? — попита Изабел Клеъри. — Че Себастиан е бил у вас снощи?
— В къщата на Аматис, да… откъде знаеш?
— Баща ни е инквизиторът, разбира се, че знаем — отвърна Алек. — Всички говореха само за слуховете, че Себастиан е бил в града, преди да отворят заседателната зала и да видим… това.
— Вярно е — добави Саимън. — Консулът ме попита за станалото, когато ме събуди… сякаш знам каквото и да било. Проспах всичко — обясни той, виждаики въпросителния поглед на Изабел.
— Консулът каза ли ви нещо за това? — поиска да узнае Алек, махваики с ръка към зловещата сцена там долу. — Ами Себастиан?
— Не — отговори Клеъри. — Себастиан не е от онези, които споделят плановете си.
— Не би трябвало да е в състояние да се добере до представителите на долноземците. Не само че Аликанте се охранява, но и къщите на всички представители са обградени с магически бариери — каза Алек. Пулсът блъскаше като чук в гърлото му; ръката, с която продължаваше да стиска ръкава на Джеис, трепереше леко. — Отишли бяха на вечеря. Би трябвало да са в безопасност. — той пусна Джейс и напъха ръце в джобовете си. — А Магнус… Магнус изобщо не би трябвало да е там. Катарина бе тази, които идваше на негово място. — той погледна към Саимън. — Видях те с него на Площада на Ангела в нощта на битката. Каза ли ти защо е в Аликанте? — Саймън поклати глава.
— Просто ме изгони. Лекуваше Клеъри.
— Може би Себастиан блъфира — рече Алек. — Може би иска да ни накара да си помислим, че е сторил нещо на представителите на долноземците, за да ни заблуди…
— Не знаем дали им е направил нещо. Ала… тях ги няма — тихо каза Джейс и Алек извърна очи, сякаш не бе в състояние да срещне погледите им.
— Увт — прошепна Изабел, поглеждайки към подиума. — Защо…?
— Казва ни, че притежава могъщество — обясни Клеъри. — Могъщество, каквото никои от нас не може дори да си представи. — Тя си помисли за начина, по които се беше появил в стаята, а след това бе изчезнал. За това, как краи Цитаделата земята се бе разтворила под краката му, сякаш го приветстваше в недрата си, криеше го от заплахата на света над нея.
Остър звук отекна в стаята — звънецът, които призоваваше Съвета към ред. Джия се беше качила на подиума, а от двете и страни стояха въоръжени стражи в одежди с качулки.
— Ловци на сенки — започна тя и думите проехтяха така ясно, сякаш Джия беше използвала микрофон. — Моля за тишина.
Стаята постепенно утихна, макар че ако се съдеше по воинствените изражения, изписани върху доста лица, това беше несговорчива тишина.
— Консул Пенхалоу! — провикна се Кадир. — Какви отговори имате за нас? Какъв е смисълът на това… това светотатство?
— Не сме сигурни — отвърна Джия. — Случило се е през нощта, между смяната на две стражи.
— Това е отмъщение — каза слаб, тъмнокос ловец на сенки, когото Клеъри разпозна като ръководителя на Института в Будапеща… Ласло Балог, маи така се казваше. — Отмъщение за това, че победихме в Лондон и при Цитаделата.
— Не сме победили нито в Лондон, нито при Цитаделата, Ласло — рече Джия. —
Институтът в Лондон се оказа защитен от сила, за която дори ние не знаехме и която не можем да възпроизведем. Ловците на сенки там бяха предупредени и отведени на сигурно място. Но дори така някои от тях бяха ранени, а от хората на Себастиан не пострада никой. В най-добрия случай би могло да се нарече успешно отстъпление.