Град на небесен огън

— Това е — меко каза тя.

Джейс вдигна очи.

— Какво?

— Това, което каза току-що. Беше съвършено.

Той примига.

— Е, добре. Защото не съм сигурен, че съм способен на второ изпълнение. Коя част беше съвършена?

Клеъри усети как ъгълчетата на устните и подскочиха за миг. Имаше нещо толкова джеисовско в реакцията му, тази негова странна смесица от самонадеяност и уязвимост, от издръжливост и горчивина, и всеотдайност.

— Просто искам да знам — каза тя, — че не мислиш за мен по друг начин. Че не съм принизена в очите ти.

— Не. Не. — Джейс беше ужасен. — Ти си смела и умна, и съвършена, и аз те обичам. Просто те обичам. Винаги е било така и постъпките на някакъв умопобъркан не могат да променят това.

— Седни — рече Клеъри и Джейс приседна на скърцащия кожен диван, отметнал глава, така че да я вижда. Светлината, хвърляна от пламъците, сякаш разпалваше искри в косата му. Поемаики си дълбоко дъх, Клеъри отиде при него и седна внимателно в скута му.

— Ще ме прегърнеш ли? — помоли го тя.

Джейс обви ръце около нея, притисна я до себе си. Клеъри усещаше мускулите на ръцете му, силата в гърба му, когато нежно, много нежно дланите му я докоснаха. Те бяха създадени за битки, ала въпреки това той можеше да бъде толкова нежен с нея, с пианото си, с всички неща, които обичаше.

Клеъри се облегна на него, седнала настрани в скута му, с крака върху дивана. Положи глава на рамото му и усети учестените удари на сърцето му.

— А сега ме целуни.

Той се поколеба.

— Сигурна ли си?

Клеъри кимна.

— Да. Да. Не е, като да сме го правили кои знае колко напоследък, но всеки път, щом те целуна, всеки път, когато ме докоснеш, сякаш извоюваме малка победа. Себастиан направи онова, което направи… защото не разбира разликата между това, да обичаш и да притежаваш. Между това, да се отдадеш и да вземеш. Мислеше, че ако може да ме накара да му дам себе си, ще ме притежава, ще бъда негова, а за него това е любов, защото той не познава нищо друго. Ала когато докосвам теб, аз го правя, защото искам, и именно там е разликата. И той никога няма да има това, нито да ми го отнеме. Никога. — С тези думи Клеъри се наведе и го целуна — леко докосване на устни в устни, докато ръката й се подпираше на облегалката на дивана.

Усети как Джейс си пое дълбоко дъх, когато между тях премина мъничка искра. Бузата му помилва нейната, косите им се преплетоха, червена и златна.

Клеъри отново се намести в него. Пламъците в камината подскачаха и част от топлината им се просмука в костите и. Облягаше се на рамото, което беше белязано с бялата звезда на рода Херондеил, и мисълта и се насочи към всички, които бяха дошли преди него, всички, чиято кръв и кости, и живот, го бяха направили това, което е.

— За какво мислиш? — попита Джеис, докато прокарваше пръсти през косата и, оставяйки къдриците и да се плъзват между тях.