Богинята на светлината

— Защо го наказваш?

Гласът на Еди, нехарактерно тих, дойде иззад гърба й. Тя подскочи стреснато и се зачуди как по дяволите се бе озовал толкова близо до нея, без да го чуе. Вдигна очи към големия мъж, готова да отрича, че не знае за какво говори, но искрената загриженост на лицето му спря думите й.

— Не искам да го наказвам. Просто не знам какво да правя — каза тя.

— Нали знаеш, че те обича?

Памела примигна изненадано и Еди избоботи с ниска, приглушена версия на своя смях.

— Никога не трябва да забравяш, че съм писател. Аз съм просто един разказвач на истории, който наблюдава света и после му придава нова форма според собствените си представи, за да развлича и забавлява. Освен това Феб не се опитва да крие чувствата си към теб. Ти си тази, която прикрива какво изпитва сърцето ти. Не е ли така?

— Да — меко отвърна тя.

— Знам, че е нахално от моя страна да питам, но защо го правиш? Той изглежда мъж с превъзходен характер.

Тя се поколеба, несигурна дали може да му каже някаква част от истината.

— Можеш спокойно да говориш с мен, Памела. Това, което кажеш, няма да повлияе на нашите бизнес отношения. Бих искал да ме възприемаш като твой приятел. Винаги ми се е струвало крайно нелепо, когато хората твърдят, че не смесват работата с удоволствието. Колко безцветен трябва да е животът им, докато се тътрят сами под тежестта на такива ограничителни правила. Та кажи ми, какво те спира да приемеш Феб?

Тя се вгледа в очите на Еди. В тях нямаше лукавство. Бяха изпълнени с топла загриженост.

— Ако ти кажа истината, трябва ли да се страхувам, че ще се появи в някоя твоя книга? — шегуваше се само наполовина.

Този път смехът му прогърмя през двора.

— Тази опасност винаги съществува, когато се сприятеляваш с писател — той се наведе към нея и сниши гласа си до шепот, — но давам дума, че ще сменя името ти.

Памела взе решение, изцяло водена от интуицията си и изстреля:

— Страхувам се да не бъда наранена. Ти не се ли страхуваш?

Погледът на Еди се прехвърли от нея към Артемида. За момент през очите му премина сянка на тъга, после той пое дълбоко въздух и сянката изчезна, а на нейно място се появи многозначителна усмивка. Без да снема очи от богинята, Еди отвърна:

— Спомняш ли си, че когато се срещнахме за пръв път, исках статуята на фонтана ми да е на бог Бакхус?

— Да — кимна Памела.

Искрено се надяваше да не е казала нещо, което би го накарало отново да се върне към тази ужасна идея.

— Бакхус отдавна е мой любимец. Той не е типичен Олимпиец. В митологията се разказва, че той е последният бог, който се качил на Олимп. Омир дори изобщо не го признавал за бог. Природата му била чужда на останалите богове. Те обичали реда и красотата и невинаги оценявали уникалния характер на Бакхус и на неговите поклонници. Разбирам ги, но разбирам и Бакхус. Знам какво е да говорят пред теб по един начин, а да мислят съвсем друго. — Той поклати глава и погледна топло към Памела. — Но аз се отклоних. Не исках да ти разкажа историята на Бакхус, а на неговата майка.