Богинята на светлината

— Ела в банята и ще видя какво мога да направя за тези тъмни кръгове. — Памела замълча и отправи към Артемида преценяващ поглед. — Всъщност, почакай малко. Ще сключа сделка с теб — ще направя нещо за лицето ти, ако обещаеш и днес да си мила с Еди.

При споменаването на името на писателя лицето на Артемида се промени. Сякаш омекна, а бузите й се обагриха в нежно розово.

— О, боже мой! Ти наистина го харесваш! — възкликна Памела.

— Той… той ми напомня на някого — прошепна Артемида.

— Харесваш го, защото ти напомня на някого? На кого?

Очите на богинята проблеснаха и тя възвърна обичайното си високомерно „аз“.

— На кого ми напомня Еди си е моя работа, не твоя, а и не го харесвам само заради това. Той ме разпозна. Той е смъртен от един съвременен свят, който вече не почита боговете и богините и въпреки това ме познава и боготвори. Това ми доставя удоволствие.

— Хм — изсумтя Памела.

Тя направи знак на Артемида да седне и извади коректора от чантата с гримове. Известно време работи мълчаливо — покри тъмните кръгове под очите й и нанесе лека бронзова пудра на лицето й, за да възвърне частично естествения му цвят. След това — точно защото Артемида беше толкова дяволски прелестна — подчерта очите й с малко блестящи сенки. Беше като да изпипва картина, вече завършена от велик художник.

— Иполит — промърмори Артемида.

— Какво е това? — попита Памела.

— Иполит не беше какво, а кой. Еди ми напомня на него.

— И той ли беше писател? — попита Памела и добави почти неуловима руменина към високите скули на богинята.

— Не. Той беше воин. Син на Тезей. Беше висок, силен и почти толкова красив, колкото бог. Тялото на Еди не ми напомня на моя Иполит. Предаността му е нещото, в което откривам прилика.

— Говориш за Иполит в минало време. Мъртъв ли е?

— Да — кратко каза Артемида. — Убит по грешка заради предаността му към мен. Аз бях единствената жена, която някога е обичал.

— Съжалявам — каза Памела.

Артемида срещна погледа на смъртната жена и с изненада видя в очите й разбиране.

— И ти си загубила любов, нали?

— Той не умря физически. Просто разбрах, че мъжът, в който съм вярвала, всъщност не е съществувал.

Артемида кимна замислено.

— По някакъв начин би ми било дори по-трудно да понеса това. Поне Иполит вече не стъпва по древната земя. Щеше да е болезнен товар да го виждам и да знам, че е само черупката на това, което съм вярвала, че е.

— Наистина разбираш — каза Памела.

— Да — Артемида се усмихна тъжно. После се обърна и погледна в огледалото. Усмивката й се разшири и стана истински щастлива. — Ти си направила чудо!

Памела се засмя.

— Абсолютно! Нарича се „Боргезе“, „Мак“ и малко „Шанел“, добавен за добър баланс. Чудотворците на модерната жена.

— Благодаря ти, Памела! — искрено каза Артемида.

— Няма защо, Артемида — Памела погледна собственото си все още чорлаво отражение. — Сега трябва да извърша подобно чудо и върху себе си. И то бързо.