Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)». Краткое содержание книги:
— Не знам.
— Продължавам да си мисля за това, което ни казваха в училище — че слънцето губи енергия, става по-студено с всяка година. Помня как се чудех как ще изглеждат последните дни на света. Мисля… че ще бъде като сега. Ще става по-студено и всичко ще спира.
— Никога не съм вярвал в тази история. Навремето мислех, че ако слънцето се изтощи, хората ще намерят заместител.
— Така ли? Странно. И аз си мислех същото.
— Той посочи струйката дим.
— Ето го новият ти изгрев. Ще подхрани останалите.
— Ако не спре.
— Мислиш ли, че може да бъде спрян?
— Тя погледна релсите под краката си и каза:
— Не.
— Той се засмя. Погледна към релсите, погледът му се премести по коловоза, по склоновете на планината, до крана в далечината. Тя видя две неща, сякаш за миг двете останаха единствени в полезрението й: очертанията на профила му и синьо-зелената нишка, блестяща в пространството.
— Направихме го, нали? — каза той.
— Като отплата за всичките усилия, за безсънните нощи, за мълчаливата вяра, въпреки отчаянието, този момент беше всичко, което тя искаше.
— Да. Направихме го.
— Тя погледна встрани, забеляза един стар кран на страничната линия и помисли, че кабелите му са износени и имат нужда от подмяна. Това беше някаква страхотна яснота отвъд емоциите, след като си бил награден да изпиташ всичко, което може да се почувства. Тяхното постижение, си помисли тя, и момента на признанието му, на притежанието му — каква по-голяма интимност можеха да споделят? Сега беше свободна да посрещне и най-простите и всекидневни проблеми, защото нищо за нея вече не можеше да бъде лишено от значение.
— Зачуди се защо е сигурна, че се чувства тъкмо така. Той се обърна рязко и тръгна към колата си, тя го последва. Не се погледнаха.
— Трябва да тръгна на Изток след час — каза той.
— Тя посочи колата.
— Откъде взе това?
— Оттук. Марка „Хамънд“. От Колорадо са — единствените хора, които още правят хубави коли. Просто я купих, когато дойдох.
— Страхотна работа.
— Нали?
— Ще караш ли до Ню Йорк?
— Не, ще накарам да ми я изпратят. Дойдох със самолета си.
— Така ли? А аз карах от Шайен. Трябваше да видя линията, но сега бързам да се прибера колкото може по-скоро. Ще ме вземеш ли? Мога ли да летя обратно с теб?
Той не отговори веднага. Тя забеляза моментната, празна пауза.
— Съжалявам — каза той. Тя се зачуди дали си въобразява рязката нотка в гласа му. — Няма да летя до Ню Йорк. Отивам в Минесота.
— Добре, тогава ще се опитам да си намеря редовен полет, ако успея днес.
Тя гледаше как колата му изчезва надолу по криволичещия път. Отиде на летището след час. Беше малка писта в дъното на един разлом в пустинната планинска верига. По твърдата, неравна земя имаше малки преспи сняг. Един сигнален стълб се изправяше от едната страна с жиците си по земята, останалите бяха съборени от бурята.
Самотен служител дойде да я посрещне.
— Не, госпожице Тагарт — извинително каза той — никакви самолети до вдругиден. Има само един трансконтинентален лайнер на всеки два дни, знаете, а този, който трябваше да пристигне днес, е прикован към земята в Аризона. Повреда в двигателя, както винаги.
Той добави:
— Жалко, че не дойдохте малко по-рано. Преди малко господин Риърдън излетя за Ню Йорк с частния си самолет.
— Не тръгна за Ню Йорк, нали?
— Ами, напротив. Така каза.
— Сигурен ли сте?
— Каза, че има среща там довечера.
Тя погледна небето на изток безизразно и без да мърда. Не можеше да намери никаква причина, нищо, на което да се опре, никакъв начин да прецени, нито да разбере.
— По дяволите тези улици! — каза Джеймс Тагарт. — Ще закъснеем.
Дагни погледна напред иззад гърба на шофьора. През кръгчето, направено от чистачките върху покритото с мокър сняг стъкло, тя видя черните, очукани, блестящи покриви на коли, подредени в неподвижна редица. Далеч напред петното на червен фенер ниско над земята бележеше мястото на уличните изкопни работи.
— На всяка втора улица има нещо — раздразнително каза Тагарт. — Защо не ги оправи някой?
Тя се облегна и закопча яката на палтото си. Чувстваше се изтощена в края на деня, който беше започнала на бюрото си в кабинета, в седем сутринта, ден, който беше прекъснала недовършен, за да се втурне към къщи и да се облече, защото беше обещала на Джим да говори на вечерята на Нюйоркския бизнес съвет.