Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)». Краткое содержание книги:
— Дагни, дали… дали ще построим линията… навреме?
Странно беше да чуе нотката на проста емоция в гласа му — несложният звук на животинския страх.
— Господ да е на помощ на този град, ако не успеем! — отговори тя.
Колата зави зад един ъгъл. Над черните покриви на града тя видя календара, осветен от прожектор. На него пишеше „29 януари“.
— Дан Конъуей е копеле!
Думите изригнаха изведнъж, сякаш не можеше да ги сдържа повече. Тя го погледна удивено.
— Защо?
— Отказа да ни продаде колорадските линии на „Финикс-Дюранго“.
— Не си… — трябваше да спре. Започна отново, сдържайки гласа си равен, за да не закрещи: — Не си му го предложил, нали?
— Разбира се, че му предложих!
— Не си очаквал… да ги продаде… на теб?
— Че защо не? — истерично войнствения му маниер се беше върнал. — Предложих му повече от всички други. Нямаше да харчим пари да изтръгваме релсите и да ги извозваме, можехме да ги използваме, както са. И щеше да е чудесна реклама — че се отказваме от релсите от риърдънов метал, от уважение към общественото мнение. Щеше да си струва всяка стотинка при добра воля! Но кучият му син отказа. Всъщност декларира, че нито фут релси няма да бъде продаден на „Тагарт Трансконтинентал“. Продава го на парче на всеки скитник, на железници с по един локомотив в Арканзас или Северна Дакота, продава на загуба, в пъти под цената, която му предложих, копелето! Дори не иска да печели! И трябва да видиш как са му налетели тези лешояди! Знаят, че няма да намерят релси никъде другаде!
Тя седеше с наведена глава. Не можеше да понесе да го погледне.
— Мисля, че това е противно на намерението на правилото „Гарван гарвана око не вади“ — ядосано каза той. — Мисля, че намерението и целта на Националното железопътно обединение беше да защити основните системи, а не затънтените кътчета на Северна Дакота. Но не мога да поискам сдружението да гласува за това сега, защото всички са там и се надпреварват за тия релси!
Тя каза бавно, сякаш й се щеше да носи ръкавици, за да си служи с думите:
— Разбирам защо искаш да защитя риърдъновия метал.
— Нямам представа за какво…
— Млъкни, Джим — тихо каза тя.
Той замълча за момент. Сетне отметна глава назад и каза провлачено и предизвикателно:
— По-добре да защитиш както трябва риърдъновия метал, защото Бъртрам Скъдър може да бъде доста саркастичен.
— Бъртрам Скъдър?
— Той ще бъде един от ораторите тази вечер.
— Един от… Не ми каза, че ще има и други оратори.
— Ами… аз… Какво значение има? Не те е страх от него, нали?
— Нюйоркският бизнес съвет… и ти каниш Бъртрам Скъдър?
— Защо не? Не мислиш ли, че е хитро? Той няма лоши чувства към бизнесмените, наистина. Приел е поканата. Искаме да бъдем широко скроени и да изслушаме всички страни, а и може би да го спечелим… Е, какво зяпаш? Ще можеш да го биеш, нали?
— … Да го бия?
— В ефир. Ще се излъчва по радиото. Ще дебатираш с него по въпроса „Дали риърдъновият метал е смъртоносен продукт на алчността?“.
Тя се наведе напред. Отвори стъклената преграда към предната седалка и нареди:
— Спри колата!
Не чу какво казваше Тагарт. Смътно забеляза, че гласът му се е извисил до крясък:
— Те чакат! Петстотин души на вечеря, национално покритие! Не можеш да ми го причиниш!
Той сграбчи ръката й, крещейки:
— Но защо?
— Проклет глупак, да не мислиш, че смятам въпроса им за спорен?
Колата спря, тя изскочи и се затича.
Първото нещо, което забеляза след известно време, бяха чехлите й. Вървеше бавно, нормално и беше странно да усети леден камък под тънките подметки на черните сатенени сандали. Тя отметна косата си назад, махна я от челото си, и усети как мокри снежинки се топят в дланта й.
Сега беше спокойна, заслепяващият гняв си беше отишъл — чувстваше единствено сиво изтощение. Главата я болеше малко, разбра, че е гладна и си спомни, че трябваше да вечеря в Британския съвет. Продължи. Не искаше да яде. Помисли си, че може да си вземе чаша кафе някъде, а после да си вземе такси до къщи.
Огледа се наоколо. Не се виждаха таксита. Не познаваше квартала. Не изглеждаше добър. Видя празен парцел от другата страна на улицата, изоставен парк, обграден от назъбена ограда, която изглеждаше като контура на далечни небостъргачи и фабрични комини, видя няколко светлини в прозорците на порутените къщи, няколко малки, мърляви магазинчета, затворени за през нощта, и мъглата на Ист Ривър на две пресечки.