Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Ако всички страдащи — възкликна мистър Пикуик, като наблюдаваше около себе си, — ако всички страдащи от болката на нашия приятел дойдат на това място, тогава, струва ми се, много скоро отново биха придобили вкус към живота.
— И аз мисля тъй — рече мистър Уинкл.
— И наистина — добави мистър Пикуик, когато след половинчасов ход стигнаха до селището — мястото е напълно подходящо за някой мизантроп, едно от най-очарователните и приятни кътчета, които съм виждал.
Мистър Уинкл и мистър Снодграс побързаха да се съгласят и с тази нова мисъл на своя вожд. Обясниха им как да стигнат до „Виненият тулум“, спретната и доста просторна селска странноприемница, и щом тримата пътешественици влязоха вътре, незабавно попитаха за джентълмена, именуван Тъпман.
— Отведи господата в салона, Том — рече съдържателката.
Якото селянче отвори вратата в дъното на коридора и тримата другари се озоваха под ниския гредоред на продълговатата стая, обзаведена с множество кожени столове с високи причудливо извити облегала и разкрасена с най-разнообразни стари портрети и непохватно оцветени старинни гравюри. В дъното на помещението съзряха маса, постлана с бяла покривка, а върху й се мъдреха печено пиле, бекон, бира и прочие и прочие; до масата бе седнал мистър Тъпман с вид, съвсем неотговарящ на човек, решил да се прости с този свят.
Щом приятелите му влязоха, този джентълмен остави ножа и вилицата и тръгна към тях с опечалено лице.
— Не се надявах да ви видя тук — рече той, като стисна ръката на мистър Пикуик, — много мило от ваша страна.
— А! — въздъхна мистър Пикуик, като седна и изтри от челото си избилата от дългия вървеж пот. — Довършете обеда си и ще излезем двамата; желая да ви говоря насаме.
Мистър Тъпман направи, каквото се искаше от него, а мистър Пикуик се подкрепи обилно с бира и почака приятеля си спокойно да довърши обеда. Той не трая дълго и те излязоха наедно.
В продължение на половин час кръстосваха нашир и надлъж черковния двор, докато мистър Пикуик се стараеше да обори решението на своя приятел. Безполезно би било да повтаряме неговите доводи: нима има думи, що биха могли да предадат онази сила, онази воля, излъчваща се от цялата личност на техния велик съчинител? Дали на мистър Тъпман му бе вече дотегнало уединението от света, или не можеше да устои на красноречивия призив, отправен към него, е без значение, но той накрая наистина отстъпи.
Нямало голямо значение — според думите му — къде щял да влачи останалата част от мизерното си съществуване — и понеже приятелят му тъй настойчиво държал на неговата скромна компания, той бил съгласен да участвува в смелите му начинания.
Мистър Пикуик се усмихна; стиснаха си ръцете и тръгнаха обратно да намерят своите другари.
И тъкмо в този миг мистър Пикуик направи онова безсмъртно откритие, което изпълни с гордост сърцата на неговите приятели и възбуди завистта на всички археолози в страната и в чужбина. Те бяха вече отминали вратата на тяхната странноприемница и бяха навлезли малко навътре в селото, когато се сетиха къде точно се намира заведението. А когато понечиха да се връщат, погледът на мистър Пикуик попадна върху малка каменна отломка, полузарита в земята пред една селска къща. Той се спря.
— Колко странно! — рече мистър Пикуик.
— Кое е странно? — запита мистър Тъпман, като напрегнато се взираше навсякъде другаде, но не и там, където трябва. — Господи боже, какво става?!
Това последно възклицание бе изява на неудържимото му удивление при вида на мистър Пикуик, който в порива си на откривател бе паднал на колене пред камъка и го бършеше от праха с носната си кърпичка.
— Има някакъв надпис — рече мистър Пикуик.
— Нима е възможно? — откликна мистър Тъпман.
— Различавам — продължи мистър Пикуик, като търкаше камъка с все сила и се взираше напрегнато през очилата, — различавам кръст и едно Б, а после едно Т. Това е ценно нещо — рече той и скочи на крака. — Това е някакъв древен надпис, съществувал може би дълго преди старинните убежища по тези места. Трябва да бъде опазен.
Той почука на вратата на къщурката. Един селянин му отвори.
— Знаете ли как е попаднал този камък тук, приятелю? — любезно запита мистър Пикуик.
— Не, не знам, сър — учтиво отговори човекът. — Сигурно отдавна, преди да съм дошъл на бял свят, па и другите у дома.