— Незабавно трябва да заминем оттук — рече мистър Пикуик, като сгъваше листа. — Не би било пристойно да останем повече след всичко, което се случи; сега сме длъжни да тръгнем и търсим нашия другар. — И като каза това, той ги поведе към къщи.
Намерението си той съобщи, без да отлага. Увещанията да остане бяха настойчиви, но мистър Пикуик беше непреклонен. „Важна работа“ — каза той, изисквала неотложното му присъствие.
Старият пастор също беше там.
— Заминавате ли наистина? — попита той, като отведе мистър Пикуик настрана.
Мистър Пикуик отново потвърди своето решение.
— В такъв случай — рече старият джентълмен — ето този малък ръкопис; надявах се да имам удоволствието лично да ви го прочета. Попадна в ръцете ми при смъртта на един мой близък, лекар, на служба в местния приют за душевноболни; намираше се измежду разните книжа, които той ми даде право да пазя или унищожа по свое усмотрение. Според мен ръкописът едва ли е автентичен, но не е написан с почерка на моя приятел, сигурен съм. Все пак, независимо дали някой луд сам го е написал, или пък друг е отразил бълнуването на този нещастник (последното смятам за по-вероятно), прочетете го и сам отсъдете.
Мистър Пикуик прие ръкописа и се раздели с любезния старец с безброй изяви на почит и доброжелателство.
По-трудно беше да се сбогуват с обитателите на Манър Фарм, приели ги с толкова гостоприемство и доброта. Мистър Пикуик разцелува девойките — щяхме да кажем, като роден баща, но тъй като е възможно да бе вложил малко повече жар в раздялата, сравнението не би било съвсем подходящо, — прегърна старата дама със синовна обич, потупа румените бузи на прислужничките по най-патриархален начин, като мушна в ръцете на всяка от тях малко по-осезателно доказателство за своето задоволство. Размяната на топли чувства с прекрасния възрастен домакин и с мистър Тръндл беше дори още по-трогателна и продължителна; и чак когато мистър Снодграс се озова на многократното повикване, изскачайки от някакъв тъмен коридор, последван подир малко от Емили (чиито искрящи очи изглеждаха странно замъглени), тримата другари успяха да се откъснат от своите сърдечни домакини. Многобройни погледи назад хвърляха те към чифлика, докато бавно се отдалечаваха, и много въздушни целувки изпрати мистър Снодграс в отговор на нещо доста прилично на размахана дамска кърпичка на един от горните прозорци, докато накрая един завой на пътя скри старата къща от техния взор.
В Мъгълтън наеха кола до Рочестър. И по времето, когато стигнаха гореупоменатото място, силата на тяхната скръб бе вече достатъчно стихнала, че не им попречи да седнат на обед още рано-рано, и то с голяма охота; а след обеда, като получиха необходимите сведения за пътя, тримата другари тръгнаха към Кобъм пешком.
Разходката беше омайна: бе приятен юнски ден и техният път водеше през дълбока сенчеста гора, разхлаждана от лекия ветрец, що нежно шумолеше в гъстия листак, и огласяна от песните на птичките, накацали по върхарите. Бръшлян и мъх пълзяха на дебели туфи по старите дънери, а меката зелена трева покриваше земята като свилен килим. Те се озоваха в неограден парк със старинен замък, който разгърна пред очите им своеобразната и живописна архитектура от времето на кралица Елизабет. Дълги алеи от величествени дъбове и брястове се точеха на всички страни: цели стада елени пасяха по сочната морава, а от време на време някой подплашен заек пробягваше по ливадата с бързината на сянка, хвърляна от въздушните облачета, преминаващи по слънчевото небе като бързия дъх на лятото.
