Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Слушам, сър — отвърна Сам; той се бе отзовал на яростното позвъняване на Уордл с изненадваща бързина, що би се сторила свръхестествена на оня, който не знаеше, че през цялото време на тази беседа окото му беше стояло долепено до дупката на ключалката отвън.
— Слагай си бонето — повтори Уордл.
— Нищо подобно — не го слушайте — каза Джингл. — А вие, сър — напуснете стаята — нямате работа тук — дамата е свободна — може да постъпва както й е угодно — има повече от двадесет и една.
— Повече от двадесет и една! — презрително извика Уордл. — Повече от четиридесет и една!
— Не е вярно! — извика старата мома, като възмущението й взе връх над решението й да припадне.
— Да, да — отвърна Уордл, — на хубави петдесет лазарника.
Тук неомъжената лелка нададе пронизителен нисък и падна в несвяст.
— Чаша вода — поръча човеколюбивият мистър Пикуик, повикал съдържателката на помощ.
— Чаша вода ли? — ядовито поде Уордл. — Донесете едно ведро и го излейте цялото върху й; ще й подействува добре — тя напълно го заслужава.
— Уф, какъв грубиян — възкликна милозливата съдържателка, — горкичката жена! — И с разни ободряващи слова, като „хайде сега“, „тъй, душичке“, „пийнете глътчица“, „ще ви стане по-добре“, „не се отчайвайте“, „тъй, сърце мое“ и т.н., съдържателката със съдействието на камериерката захвана да разтрива с оцет челото на лелката, да й потупва ръцете, да й гъделичка носа, да й разхлабва корсета — прилагаше въобще всички онези възстановителни средства, с които обикновено си служат състрадателните жени при дами, опитващи се да стигнат до състояние на истеричен припадък.
— Файтонът ви чака, сър — докладва появилият се на вратата Сам.
— Хайде — извика Уордл. — Аз ще я пренеса долу.
При това предложение истеричният припадък се поднови с удвоена сила.
Съдържателката се готвеше да излее накипялото си негодувание от упражненото насилие, дори успя да запита раздразнено мистър Уордл дали се смята за господар на вселената, когато мистър Джингл се намеси.
— Момче — извика той, — доведете полиция.
— Чакайте, чакайте — спря го дребният мистър Пъркър, — размислете, сър, размислете.
— Няма какво да размислям — отвърна мистър Джингл. — Тя е свободна да разполага със себе си — нека някой дръзне да я отведе — освен ако сама пожелае.
— Не искам да ме отвеждат — промълви лелката стара мома, — не, не, не искам… — И тя отново изпадна в страхотна криза.
— Драги мой сър — рече дребничкият мъж, като снижи глас и отведе мистър Уордл и мистър Пикуик настрана. — Драги мой сър, изпаднали сме в много затруднено положение. Отчайваща история — до крайна степен; не познавам друг по-тежък казус; наистина, драги мой сър, ние наистина нямаме власт да ръководим постъпките на тази дама. Аз ви предупредих, преди да дойдем, драги мой сър, че ние не можем да се надяваме на нищо друго освен на една спогодба.
Последва кратко мълчание.
— Какъв вид спогодба бихте препоръчали? — запита мистър Пикуик.
— Виждате ли, драги мой сър, нашият приятел е в много неприятно положение — в крайна степен неприятно. Ще трябва да се съгласи да направи някаква парична жертва.
— Съгласен съм на всичко, но не и да се помиря с такъв позор и да оставя тази глупачка да бъде нещастна за цял живот — рече мистър Уордл.
— Склонен съм да мисля, че може да се направи нещо — отсъди деловитият дребен адвокат. — Мистър Джингл, бихте ли минали за момент наедно с нас в съседната стая?
Мистър Джингл се съгласи и четворката се събра в една от незаетите стаи.
— Е, сър — рече дребният човек, докато внимателно затваряше вратата, — няма ли начин да разрешим този казус? Елате за момент насам, сър — до този прозорец, сър — тука сме сами, сър — ето, моля, седнете, сър. Е, драги мой сър, между нас казано, ние знаем много добре, драги мой сър, че вие сте избягали с тази дама заради нейните пари. Не се мръщете, сър, не се мръщете; казвам, между нас двамата, ние знаем това. Ние и двамата сме светски хора и много добре знаем, че нашите приятели там не са като нас, нали?
Чертите на мистър Джингл постепенно се отпуснаха и нещо бегло, напомнящо на смигване, трепна за секунда в лявото му око.
— Така, така — рече дребният човек, като забеляза произведеното впечатление. — А истината е, че извън няколкостотин лири мис Уордл не ще разполага с почти нищо друго до смъртта на майка си — прекрасната стара дама, драги мой сър.