Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Да, стара — отвърна мистър Джингл кратко, но натъртено.
— Вярно — рече адвокатът и леко се покашля. Имате право, сър, тя е доста стара. Произхожда от много стара фамилия, сър, стара във всеки възможен смисъл на думата. Основателят на тази фамилия се заселва в Кент, когато Юлий Цезар нахлува в Британия. И оттогава само един член от семейството не доживява до осемдесет и пет години, защото бива обезглавен от един от Хенриховците. Старата дама е сега само на седемдесет и три, драги мой сър. — Дребният джентълмен млъкна и смръкна щипка енфие.
— Е, какво? — извика мистър Джингл.
— Ето какво, драги мой сър. Вие не обичате енфие, а? Още по-добре — скъп навик. Ето какво, драги мой сър, вие сте прекрасен млад човек, светски човек — способен да си пробие път в живота, ако имате малко капитал, така ли е?
— Е, какво? — повтори мистър Джингл.
— Не ме ли разбирате?
— Не съвсем.
— Не смятате ли — ето какво, драги мой сър, ето какво ще ви кажа: не смятате ли, че е по-добре петдесет лири и свобода, отколкото мис Уордл и безкрайно очакване?
— Не стигат — и двойно повече, пак е малко — рече мистър Джингл, ставайки.
— Недейте, недейте, драги мой сър — възрази дребният адвокат, като го задържаше за копчето на жакета. — Това е значителна сума — човек като вас би я утроил за кратко време — много нещо може да се направи с петдесет лири, драги мой сър.
— Повече може със сто и петдесет — спокойно отвърна мистър Джингл.
— Хайде, драги мой сър, няма да губим време да цепим косъма на две — поде дребният човек. — Да кажем, да кажем, седемдесет.
— Не стигат — рече мистър Джингл.
— Не си отивайте, драги мой сър, не бързайте — говореше дребният човек. — Осемдесет — хайде — веднага ще ви попълня чека.
— Не стигат — рече мистър Джингл.
— Добре — драги мой сър, добре, кажете само колко стигат? — запита дребният човек, като все още го задържаше.
— Много разноски по тази история — рече мистър Джингл. — Плащани досега все от джоба ми: за пътя — девет лири; позволителното — три, правят дванайсет; удовлетворение — сто — сто и дванайсет; накърнена чест и загуба на госпожица…
— Да, драги мой сър, разбирам — прекъсна го дребният адвокат с многозначителен поглед, — оставете последните две точки. Значи, сто и дванайсет — да кажем, сто — хайде.
— И двайсет — отсече мистър Джингл.
— Хайде, хайде. Ще ви попълня чека — каза дребният мъж и седна до масата с тази цел. — Ще го направя платим вдругиден — рече той, като отправи очи към мистър Уордл, — а междувременно ще отведем дамата с нас.
Мистър Уордл кимна мрачно в знак на съгласие.
— Сто — рече дребният мъж.
— И двайсет — рече мистър Джингл.
— Но, драги мой сър — възрази дребният мъж.
— Дайте му ги — намеси се мистър Уордл — и нека си върви.
Дребният мъж попълни чека и мистър Джингл си го прибра в джоба.
— А сега се махайте от странноприемницата, незабавно — рече мистър Уордл и скочи.
— Драги мой сър! — настоя дребният адвокат.
— И добре да помните — каза мистър Уордл, — че нищо не би ме принудило да сключа тази спогодба — дори и семейната ми чест, — ако не бях сигурен, че в момента, в който някакви пари влязат в този ваш проклет джоб, ще отидете по дяволите още по-бърже… отколкото без тях…
— Драги мой сър — отново предупреди дребният адвокат.
— Млъкнете, Пъркър — продължи мистър Уордл. — Напуснете стаята, сър.
— Излизам веднага — рече невъзмутимият Джингл. — Привет, Пикуик.
Ако през заключителната част на този разговор някой безпристрастен зрител би могъл да наблюдава лицето на прочутия човек, чието име представлява най-съществената част от заглавието на този труд, би му се сторило невероятно как огънят на възмущение, горящ в неговите очи, не е разтопил стъклата на очилата му — тъй величествен беше неговият гняв. Ноздрите му се издуха и юмруците му неволно се свиха, когато чу обръщението на негодника към него. Обаче той пак успя да се овладее — не го направи на пух и прах.
— Ето ви го — продължи закоравелият изменник и подхвърли позволителното в нозете на мистър Пикуик. — Просто заменете името — върнете дамата у дома — то ще послужи на Тъпи.
Мистър Пикуик беше философ, но и философите са все пак хора, облечени само в някаква своего рода броня. Стрелата го улучи, проби философската му ризница и стигна до самото му сърце. В обзелия го пристъп на ярост той запокити мастилницата с бясна сила и самият полетя подир нея, но мистър Джингл беше изчезнал и той неочаквано се озова в прегръдките на Сам.