Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
„Да — луд! Как би пробола сърцето ми тази дума преди много, много години! Как раздухваше тогава страха, навестяващ ме от време на време, и караше кръвта ми да съска и клокочи в жилите ми, докато студени капки пот избиеха по цялото ми тяло и коленете ми се разтреперваха от ужас! Сега обаче тя ми се нрави. Чудесна дума! Та посочете ми някой монарх, чиито гневно свъсени вежди са предизвиквали боязън, равна на тази, предизвикана от взора на лудия; чието въже и секира са били и наполовина тъй точни, като хватката на лудия. Хо, хо! Прекрасно е да си луд! Да надзъртат към тебе през железните решетки, като че ли си хищен лъв, а ти да скърцаш зъби и да виеш посред дългата тиха нощ, пригласян от веселия звън на тежката верига, и да се валяш и гърчиш върху сламата, унесен от тази приказна музика. Ура, да живее лудницата! О, това е славно място!
Спомням си онези дни, когато се страхувах да не полудея; когато често се стрясках в съня си, падах на колене и се молех на небето да ме пощади от проклятието на моя род; когато стремглаво напусках пиршества и веселби и бягах да се скрия в някой самотен кът и там с часове наблюдавах развитието на изтощителната треска, която накрая щеше да затъмни напълно моето съзнание. Известно ми бе, че лудостта е примесена в самата ми кръв, в мозъка на костите ми; цяло едно поколение си беше отишло, незасегнато от този бич, но знаех, че аз съм белязаният и че в мен щеше да се прояви отново. Знаех, че тъй трябва да бъде: че винаги тъй е било и тъй щеше да бъде и занапред; и когато, свит в някой ъгъл на гъмжаща от хора стая, виждах някои да си шепнат, да обръщат поглед към мен и да ме сочат, знаех, че си говореха един на друг за обречения да полудее; тогава се измъквах и отивах някъде да се терзая на самота.
Тъй минаваха годините ми — дълги, дълги бяха тия години. Понякога и тук нощите са дълги — много дълги; но това е нищо в сравнение с тревожните нощи и ужасните сънища, които ме мъчеха по онова време. Тръпки ме полазват, като си припомня; огромни мрачни фигури с лукави, злоради усмивки се таяха в ъглите на стаята ми, а нощем се свеждаха над леглото ми и ме примамваха към безумие. Те ми разправяха тихичко, шепнешком, че подът на старинната къща, дето умрял бащата на моя баща, бил опръскан със собствената му кръв, пролята от собствената му ръка в пристъп на лудост. Аз запушвах ушите си с пръсти, но те пищяха в главата ми, докато цялата стая почваше да кънти; викаха, че едно поколение преди него лудостта също била приспана, но неговият дядо живял дълги години с приковани о земята ръце, за да не позволят да се разкъса на парчета. Аз знаех, че казваха истината — добре го знаех. Бях издирил тайната много отдавна, колкото и да се стараеха да я потулят от мен. Ха, ха! Твърде бях хитър — повече, отколкото предполагаха, — макар и да ме мислеха за луд.
Най-после злото ме обхвана и се чудя защо въобще съм се страхувал. Сега можех да излизам всред хората, да викам и се смея, и то в най-доброто общество. Аз знаех, че съм луд, а те дори не подозираха. Как ликувах от възторг, щом си помислех за чудесния номер, който им играех след някогашните сочещи ме погледи и усмивки от времето, когато още не бях луд, а само се страхувах да не би един ден това да стане! И как се смеех от радост, щом останех сам и си помислех колко добре пазя тайната си и как бързо биха ме изоставили милите ми другари, ако знаеха истината. Едва не крещях от възторг, когато, обядвайки с някой весел приятел, си представях как той би побледнял като платно и как бързо би побягнал, ако разбереше, че неговият скъп другар, седнал досам него с острия бляскав нож в ръка, е луд — и притежава и силата, отчасти и желанието, да забие острието в неговото сърце. О, весел беше животът тогава!
Пари и богатство започнаха да се сипят върху ми и аз се отдадох на удоволствия, хилядократно по-приятни от мисълта за умело пазената тайна. Наследих семейно имение. Законът — законът с орловия поглед — биде измамен и предостави оспорваното състояние в ръцете на един луд. Къде им беше умът на тези проницателни люде със здрав разум? Къде се дяна ловкостта на правниците, вечно дирещи нередности? Лукавството на лудия ги надхитри всичките.