Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Мистър Пикуик хвърли тържествуващ поглед към другаря си.
— Вие — вие не държите особено много на него, надявам се — рече мистър Пикуик, цял трептящ от вълнение. — И не бихте имали нищо против да го продадете, нали?
— Да, ама кой ли ще си го купи? — запита човекът с израз на лицето, който той вероятно мислеше за необикновено хитър.
— Направо ви давам десет шилинга, ако ми го изровите — рече мистър Пикуик.
Лесно можем да си представим изумлението на цялото село, когато мистър Пикуик (след като камъкът биде изваден от земята само с една копка на лопатата) го занесе собственоръчно и не без мъка до странноприемницата, изми го грижливо и го постави на масата.
Радостта и въодушевлението на пикуикистите нямаха граници, когато тяхното усилие и постоянство да чистят и стържат се увенча с успех. Камъкът бе грапав и напукан, а буквите неравни и криви, но ясно можеше да се разчете следният остатък от надписа:
Б И Л С Т
Ъ М П
С П О Д П
И Ш
А Н
Очите на мистър Пикуик искряха от щастие, докато прехласнат се наслаждаваше на откритото от него съкровище. Той бе достигнал едно от най-съкровените си въжделения. В един край, прочут с богатите си останки от минали епохи, в едно селище, където още съществуваха немалко паметници от отколешни времена, той — председателят на клуба „Пикуик“ — бе открил необикновено тайнствен, безспорно старинен надпис, що бе убягнал от погледа на множеството учени люде, негови предшественици. Той едва можеше да повярва на явните доказателства на собствените си сетива.
— Ето това решава нещата — рече той. — Утре се връщаме в Лондон.
— Утре? — откликнаха възхитените му последователи.
— Утре — потвърди мистър Пикуик. — Това съкровище трябва незабавно да се предаде там, гдето може да бъде основно проучено и правилно оценено. Има и още една причина за това ми решение. След няколко дни ще се произведат избори в колегията Ийтънсуил, а един отскорошен мой познат, мистър Пъркър, е пълномощник на един от кандидатите. Ние ще видим, ще наблюдаваме до най-тънките й подробности една проява, тъй вълнуваща за всеки англичанин.
— Непременно — с възторг откликнаха задружно три гласа.
Мистър Пикуик ги обгърна с поглед — ревностната преданост на неговите последователи разгаряше пламъка на неговото въодушевление. Той беше техният вожд и го чувствуваше.
— Нека отпразнуваме тази щастлива среща и пийнем за нашата дружба — рече той. Това предложение, подобно на предишното, биде посрещнато с единодушно одобрение. И след като лично положи безценния камък в дървено сандъче, купено за целта от съдържателката, той се настани в креслото на председателското място на масата; и вечерта бе посветена на разговори и наздравици.
Минаваше единадесет — късен час за малко селце като Кобъм, — когато мистър Пикуик се оттегли в стаята, приготвена за неговата почивка. Той отвори решетъчния прозорец, сложи запалената свещ на масата и потъна в размисъл върху дългия низ от бурни събития през последните два дена.
И часът, и обстановката бяха подходящи за вглъбяване; опомни се едва когато черковният часовник отброи полунощ. Първият удар отекна тържествено в ушите му, но когато звънът престана, тишината му се стори непоносима; чувствуваше се едва ли не тъй, сякаш бе загубил някой приятел. Беше неспокоен и възбуден; бързо се съблече, сложи свещта в камината и си легна.
Всеки е изпитвал онова неприятно състояние на духа, когато телесната умора напразно се бори с упоритото безсъние. Това бе и състоянието на мистър Пикуик в този момент; отначало той се обърна на една страна, после на друга; упорито си затваряше очите и се опитваше да се приспи — но безуспешно. Дали се дължеше на необичайното напрежение, изживяно напоследък, или на горещината, или на силния пунш, или пък на новото легло — но каквато и да бе причината, мисълта му непрекъснато и натрапчиво се връщаше към мрачните картини в трапезарията и към старите легенди, свързани с тях, разказвани през цялата вечер. След като се въртя в леглото половин час, той дойде до неприятното заключение, че няма смисъл да се опитва да заспи; и тъй, стана и се облече набърже. Всичко друго би било по-добре, мислеше си той, отколкото да лежи там и да си въобразява всякакви страхотии. Погледна навън през прозореца — беше много тъмно. Поразтъпка се из стаята — почувствува се много самотен.
Той беше кръстосал вече няколко пъти разстоянието от вратата до прозореца и от прозореца до вратата, когато изведнъж се сети за ръкописа на стария свещеник. Не беше лоша идея. Ако не успееше да го увлече, можеше поне да го приспи. Той го измъкна от джоба на жакета си, придърпа малка масичка до кревата, подряза свещта, сложи си очилата и се приготви да чете. Почеркът беше странен, а хартията мръсна и зацапана с мастило. Заглавието го стресна отведнъж и той неволно хвърли поглед към ъглите на стаята. Но като си даде сметка колко нелепо би било да се поддава на подобни чувства, отново подряза свещта и зачете следното: