Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Аз имах пари. Как ме ухажваха! Пилеех ги щедро. Как ме славословеха! А как се унижаваха пред мене онези трима горди и надменни братя! Старият беловлас баща също — какво внимание, уважение, безпределна преданост, — той просто ме боготвореше! Старецът имаше дъщеря, а младежите — сестра; и петимата бяха бедни. Аз бях богат; и когато се ожених за девойката, видях тържествуващата усмивка да играе по лицата на бедните роднини, които си мислеха за добре скроените си планове и високата награда. По-скоро аз трябваше да се усмихвам. Да се усмихвам! Направо да се смея, да скубя косите си и да се търкалям по земята с радостни викове. Те съвсем не знаеха, че бяха я омъжили за един луд.
Чакайте. Ако бяха знаели, щяха ли да я пощадят? Щастието на сестра им срещу златото на нейния съпруг. Лекото перце, духнато от мен във въздуха, срещу весело дрънчащата верига, украсяваща тялото ми!
В едно се бях излъгал аз, с цялото мое лукавство. Ако не бях луд — защото, макар ние лудите да сме достатъчно прозорливи, объркваме се понякога, — би трябвало от преди да зная, че девойката би предпочела да я положат студена и безчувствена в тежък тъмен ковчег, отколкото да я заведат като облажавана от всички съпруга в блестящия ми богат дом. Би трябвало да знам, че тя бе отдала сърцето си на тъмноокия младеж, чието име чух веднъж да мълви в неспокойния си сън; тя ми бе пожертвувана, за да облекчи немотията на стария беловлас баща и надменните братя.
Не помня сега нито фигури, нито лица, но знам, че девойката беше красива. Знам, че беше; защото в светлите лунни нощи, когато се стряскам в съня си и наоколо цари тишина, виждам в единия ъгъл на тази килия безмълвно и неподвижно изправена тънка въздушна фигура с разпуснати по раменете дълги черни коси, подухвани от неземен вятър, а очите й вперени в мен — нито премигват, нито се склопяват. Шъ-ът! Кръвта се смразява в сърцето ми, като пиша тези редове — фигурата — това е тя; лицето е много бледо, а очите — с бляскав стъклен поглед; но аз ги познавам безпогрешно. Тази фигура е съвсем неподвижна; нито се въси, нито криви уста като другите, дето понякога гъмжат наоколо, но тя е много по-страшна дори от духовете, що ме терзаеха преди много години, защото иде направо от гроба и прилича толкова много на смъртта.
Година близо гледах как лицето й все повече побледнява; година близо виждах сълзи да набраздяват тъжните бузи, без да разбирам защо. Но узнах най-сетне причината. Те не можеха дълго да крият от мен. Тя никога не бе ме обичала; никога не съм смятал, че ме обича; тя презираше богатството ми и мразеше разкоша, в който живееше; това не бях очаквал. Тя любеше друг. Това и през ум не бе ми минавало. Странни чувства ме обладаха и разни мисли, натрапвани от някаква тайнствена сила, все се въртяха като вихрушка в мозъка ми. Нея аз не намразих, но мразех младежа, за когото тя все още проливаше сълзи. Аз я жалех — да, жалех я за злощастния живот, на който я бяха осъдили себичните й безсърдечни роднини. Знаех, че животът й ще е кратък, но мисълта, че преди да умре, би могла да роди някое клето създание, обречено да предаде на идното поколение наследствената ни лудост, ме принуди — аз твърдо реших да я убия.
Дълги седмици си мислех за отрова, след това за удавяне, след това за пожар. Чудесна гледка: хубавата къща в пламъци, а жената на лудия се превръща на въглен. Помислете за шегата, за голямата ми отплата — да видя някой напълно нормален човек да увисне на въжето за неизвършено от него деяние, и всичко туй заради лукавството на един луд! Често си мислех за това, но накрая се отказах. О, с какво наслаждение точех бръснача дни наред, опипвах тънкото острие и си представях разреза, направен с един удар на бляскавото порещо острие!
Най-сетне старите привидения, които преди тъй често ме навестяваха, пошепнаха в ухото ми, че е настъпил часът, и пъхнаха отворения бръснач в ръката ми. Аз го стиснах здраво, станах тихо от кревата си и се надвесих над спящата си жена. Тя беше закрила лицето си с ръце; внимателно ги отметнах и те леко паднаха върху гърдите й. Тя беше плакала, имаше още влажни следи от сълзи по бузите. Лицето й бе кротко и спокойно; дори когато аз я погледнах, нежна усмивка озари бледите й черти. Внимателно сложих ръка върху рамото й, тя трепна, но сякаш само насън. Отново са надвесих. Тя изпищя и се събуди.
Едно движение на ръката ми и никога вече ни вик, ни звук нямаше да се откъсне от нейните устни. Но аз се стреснах и отстъпих крачка назад. Очите й бяха устремени към мен. Не зная защо, но те ме смущаваха и ужасяваха; аз потръпнах под техния взор. Тя стана от кревата, без да свежда втренчения си в мен поглед. Аз се разтреперих; бръсначът бе в моите ръце, но не можех да се помръдна. Тя тръгна заднишком към вратата; като стигна до нея, извърна се и откъсна очи от лицето ми. Магията изчезна. Скочих към нея и я сграбчих за китката. Тя започна да надава вик след вик и се строполи на земята.