Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Сега можех да я убия без всякаква съпротива, но къщата бе вече в тревога. Чух шум от стъпки на стълбището. Поставих бръснача обратно на място в чекмеджето, отключих вратата и високо извиках за помощ.
Дойдоха и я вдигнаха и я положиха върху кревата. Тя лежа в безсъзнание с часове, а когато се свести и можеше да вижда и говори, тя беше загубила ума си и бълнуваше бясно и неистово.
Повикаха лекари — важни люде, които спираха пред моя дом в удобни карети с чудесни коне и натруфени слуги. Седмици наред те бдяха край леглото й. Събраха се на консулт, съветваха се тържествено на нисък глас в съседната стая. Един от тях, най-способният и най-прочутият, ме отведе настрана и като ме призова да съм готов за най-страшното, ми съобщи — на мене, безумеца! — че жена ми била безумна. Стояхме съвсем близо край отворения прозорец, той ме гледаше в очите, а ръката си бе поставил върху моята. Без много усилие можех да го запратя долу на улицата. Щеше да бъде много забавно, ако го бях направил. Но моята тайна беше на карта и аз не му сторих нищо. Няколко дни по-късно ми казаха, че тя трябвало да бъде под непрестанно наблюдение, че аз трябвало да й намеря пазач. Аз! Отидох сред самотното поле, дето никой не можеше да ме чуе, и се смях, докато въздухът проехтя от моите викове!
Тя умря на следващия ден. Беловласият старец я изпрати до гроба, а горделивите братя проляха по някоя сълза над безжизненото тяло на онази, на чиито страдания, докато беше жива, те бяха гледали с твърди като камък сърца. Всичко това подхранваше тайната ми радост и в екипажа на връщане към дома аз се смях до сълзи зад бялата кърпичка, закриваща лицето ми.
Макар и да бях постигнал своята цел и да бях я убил, бях несигурен и разтревожен и усещах, че скоро тайната ми ще бъде разкрита. Не можех да потулям дивата си радост и веселост, кипящи вътре в мен; те ме караха да скачам, да пляскам с ръце, да танцувам из стаята и да се превивам от смях, щом останех сам. А когато излизах и виждах оживените тълпи из улицата или пък в театъра слушах музика и гледах танцуващите хора, тъй радостно ми ставаше, че ми се искаше да се хвърля всред тях и да ги разкъсам на хиляди парченца — всички тия хора, и да вия от възторг. Но аз скърцах със зъби, тропах с крака и впивах остри нокти в дланите си. Въздържах порива си — и никой още не знаеше, че съм луд.
Спомням си — макар и това да е едно от последните неща, които мога да си спомня: защото сега смесвам действителни случки със сънищата си, тук имам толкова много да върша, а все ме карат да бързам, че нямам време да ги разграничавам едни от други, толкова невероятно са се вплели взаимно. Помня как се издадох накрая. Ха! Ха! И сега сякаш виждам изплашените им погледи, усещам лекотата, с която ги отблъсквах от себе си, като запращах свития си юмрук в побледнелите им лица, а после се понесох като вихър и ги оставих далеч зад себе си — да викат и пищят. Когато си помисля за това, усещам прилив на гигантски сили. Ето виждате ли как тази желязна решетка се огъва под яростния ми напор? Мога да я счупя като клонка, само че тук има дълги коридори и много врати — трудно бих се оправил през всички тях; дори да бих могъл, там долу има, знам, железни порти, държат ги винаги заключени и залостени. Те знаят какъв хитър луд съм бил и са горди, че ме държат тук и могат да ме показват.
Чакайте, да, така беше — да, бях излязъл. Беше късно през нощта, когато се върнах у дома; съобщиха ми: най-гордият от тримата горди братя ме чакал — спешна работа — казал, — трябвало да ме види: добре си спомням. Мразех този човек, тъй както лудият може да мрази. Много, много пъти едва удържах пръстите си да не го разкъсат. Бяха го поканили горе и аз изкачих стълбите тичешком. Искал да ми каже две думи. Освободих прислугата. Беше късно и ние с него бяхме сами — за първи път.
В началото внимателно отбягвах да го гледам, защото знаех това, което той не знаеше — аз го съзнавах и ликувах, — че огънят на лудостта гореше в очите ми като разпалена жарава. Седяхме мълчаливо няколко минути. Той проговори най-сетне. Разгулният ми живот напоследък и странните ми изказвания незабавно след смъртта на сестра му осквернявали нейната памет. Съобразявайки различни обстоятелства, изплъзнали се първоначално от вниманието му, той дошъл до убеждение, че моето държане спрямо неговата сестра не било добро. Искал да знае дали е правилно заключението му, че съм искал да осквернявам паметта на покойната и да засвидетелствувам липса на уважение към семейството му. Неговата униформа го заставяла да иска тези обяснения.