Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Един от Барнакловците. Синът на Тайт Барнакл — Кларънс Барнакл, който работи в отдела на баща си. Поне мога да гарантирам, че ще се държи прилично. Възпитано момче е.
— Тъй, тъй! — измърмори мистър Мийгълс. — Значи, от Барнакловците, а? Знаем нещичко за тази фамилия, нали, Дан? Ей богу, но те са на самия връх на дървото! Я да видим. Какъв роднина ще е този младеж на лорд Десимъс? Негово благородие се е оженил през хиляда седемстотин деветдесет и седма за лейди Джемайма Билбери, която е била втора дъщеря от третия брак — не! Греша! Това е била лейди Серафима. Лейди Джемайма е била първата дъщеря от втория брак на петнадесетия ърл Стилтстокинг с благородницата Клементайна Тузълим. Точно така. Сега — бащата на този младеж се е оженил за една Стилтстокинг, а неговият баща пък се оженил за една своя братовчедка, която е от Барнакловците. Бащата на този баща, който се оженил за една Барнакл, се оженил пък за една Джодълби. Аз май се върнах твърде назад, Гауън, но искам да разбера какъв роднина е този младеж на самия лорд Десимъс.
— То е лесно да се разбере. Баща му е племенник на лорд Десимъс.
— Племенник — на — лорд — Десимъс — с наслада повтори мистър Мийгълс, притворил очи, та нищо да не му отнема насладата от вътрешното съзерцание на родословното дърво. — В такъв случай по майчина линия лейди Стилтстокинг му е пралеля.
— Ами разбира се.
— Тъй, тъй, тъй! — каза мистър Мийгълс развълнувано. — Виж ти, виж ти! Драго ни е, че ще дойде. Ще го посрещнем колкото можем по-добре при нашите скромни възможности; а и от глад няма да го уморим, в никакъв случай.
В началото на този диалог Кленъм бе очаквал мистър Мийгълс да избухне по своя безобиден начин — като онова избухване, което го бе накарало да избяга от Министерството на разтакането, пипнал Дойс за яката. Но неговият приятел притежаваше една слабост, която се таи у всекиго от нас и която дори най-голямото изпитание в Министерството на разтакането не бе в състояние да потисне у него за дълго време. Кленъм погледна към Дойс; но Дойс я знаеше от по-рано и впил поглед в чинията си, не помръдваше и не промълвяше нито дума.
— Аз съм ви много задължен — каза Гауън, за да приключи темата. — Кларънс е същинско магаре, но е най-милият и най-добрият човек, когото съм срещал!
Още преди да е свършила закуската, стана ясно, че всички, които този Гауън познаваше, бяха или магарета, или вагабонти, но въпреки това бяха най-милите, най-очарователните, най-естествените, най-верните, най-добрите, най-скъпите хора, които бе срещал. Процесът, посредством който се постигаше този постоянен резултат, независимо от предпоставките, би могъл да бъде формулиран от мистър Хенри Гауън така: „Аз непрестанно си водя подробно счетоводство за всеки човек и осчетоводявам всяка най-малка проява на добро или на зло. Извършвам това толкова съвестно, щото с радост мога да ви заявя, че, според мен, най-недостойният човек понякога се оказва и най-милият от всички; освен това в състояние съм да направя благоприятното заключение, че между един честен човек и един мошеник съществува много по-малка разлика, отколкото сте склонни да си мислите.“ В резултат на това радостно откритие, докато на пръв поглед уж старателно търсеше да открие доброто у всекиго, той в действителност го прикриваше там, където го види, и го изтъкваше там, където то отсъствуваше; ала това беше единствената неприятна или опасна страна.
Но тези разсъждения, изглежда, не доставиха на мистър Мийгълс задоволство, каквото бе извлякъл от родословното дърво на Барнакловци. Облакът, който Кленъм не бе съзирал на лицето му до тази сутрин, често го засенчваше отново; а по приятното лице на съпругата му преминаваше смутена сянка, щом погледнеше към мъжа си. На Кленъм се стори, че когато на няколко пъти Мини погалваше кучето, баща й просто страдаше от това; а веднъж, когато Гауън застана от другата страна на кучето и сведе над него глава едновременно с нея, Артър си каза, че в очите на мистър Мийгълс се показаха сълзи и той бързо излезе от стаята. Може да беше така, а може и само да му се беше сторило, но Кленъм забеляза, че самата Мини не беше безчувствена към тези малки инциденти; че тя се опитваше много по-нежно от друг път да покаже на своя мил баща колко много го обича; и че именно по тази причина, когато всички отиваха на църква, а после, когато се връщаха оттам, тя изостана назад и го хвана подръка. Той не би могъл да се закълне, че е било точно така, но после, докато се разхождаше сам из градината, за миг я зърна в стаята на мистър Мийгълс и видя как, прегърнала най-нежно двамата си родители, неутешимо плачеше на рамото на своя баща.