Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— … и аз с удоволствие бих желал да обсъдим въпроса, ако мистър Дойс е съгласен и ако вие сметнете, че ще бъде добре. Затова, ако в настоящия момент ми позволите да оставя работата във ваши ръце, ще ви бъда много задължен.
— Кленъм, нагърбвам се с готовност — каза мистър Мийгълс. — И без да смея предварително да ви кажа нещо по въпросите, по които вие като делови човек сте с основание въздържан, аз се осмелявам да заявя, че от това, според мен, би могло да излезе нещо. А в едно можете да сте съвсем уверен. Дениъл е почтен човек.
— Аз съм дотолкова уверен в това, че веднага реших да ви говоря.
— Но вие трябва да го насочвате, трябва да го ръководите; трябва да го направлявате; той е фантазьор — каза мистър Мийгълс, имайки пред вид, изглежда, това, че Дойс измисля нови неща и прокарва нови идеи; — но той е честен като самото слънце и следователно, лека нощ!
Кленъм се върна в стаята си, седна пак пред огъня и си каза, че всъщност е много доволен, загдето е решил да не се влюбва в Мини. Тя беше тъй красива, тъй дружелюбна, тъй готова да отдаде в една истинска дружба нежния си дух и невинното си сърце и да направи човека, към когото е насочена тази дружба, най-щастливия мъж и обект за завист на всички други, щото той наистина се радваше, че е взел това решение.
Но сякаш това бе причина, за да достигне до противоположното заключение, Кленъм продължи да размишлява по същата тема. Вероятно за да оправдае себе си.
— Да предположим, че този човек — разсъждаваше той, — да предположим, че той от двадесет години вече е пълнолетен; да предположим, че е човек стеснителен, защото тъй е протекла младостта му; че е човек сериозен, защото такъв е бил животът му; че му липсват много от ония малки, приятни качества, които го радват у другите, просто защото дълго е живял в далечна страна, в дълбока самота; че няма мили сестрици, с които да я запознае; че нима богатство, което да замени останалите му недостатъци; че няма нищо, което да запълни тези липси, освен своята честна любов и искреното си желание да не греши — да предположим, че такъв един човек влезе в този дом, поддаде се на прелестите на това очарователно момиче и вземе да повярва, че то би могло да се влюби в него — каква проява на слабост би било това!
Той отвори тихичко прозореца и погледна към спокойната река. Ден след ден все тъй се носи лодката, все тъй бърза течението, все същите тръстики, същите лилии, все същата сигурност и покой.
А защо той е тъй тревожен и нещастен? Вината не бе негова, както му се струваше отначало. Вината не бе ничия, ничия. Защо тогава да се тревожи? И все пак той се тревожеше. И си каза — кой ли не си е казвал същото поне веднъж в живота? — каза си, че би било по-добре да се носи еднообразно като реката и да прости неспособността й да обича заради способността й да не усеща болка.
Глава XVІІ
Ничий съперник
На другата сутрин преди закуска Артър излезе да поразгледа околността. И тъй като утрото беше великолепно и имаше пред себе си цял час, Артър прекоси реката с ферибота и тръгна по пътеката през някаква ливада. Когато се връщаше към пътеката за теглене на лодките, видя, че фериботът е на отвъдната страна и че един човек го вика и чака да се прехвърли оттатък.
Този господин изглеждаше тридесетинагодишен. Беше добре облечен, спретнат и весел на вид, със стройна фигура и тъмно, загоряло лице. Когато Артър слезе по стъпалата на самия бряг, оня му хвърли бегъл поглед и с върха на обувката си продължи да подритва камъчета във водата. В начина, по който ги измъкваше от местата им с тока си и ги нагласяше в желаното положение, имаше нещо, което Кленъм определи като изява на жестокост. Повечето от нас неведнъж са вадили подобни заключения от начина, по който човек извършва нещо незначително на вид: от това, как откъсва цвете, как премахва някоя пречка или дори как унищожава неодушевен предмет.
Човекът, ако се съди по израза на лицето му, бе потънал в мисли и не обръщаше внимание на едно красиво нюфаундлъндско куче, което го наблюдаваше неотлъчно, следеше всеки подхвърлен камък и само чакаше знака на своя господар, за да скочи в реката. Но фериботът дойде, без то да получи желания знак, и щом лодката докосна брега, господарят му го хвана за каишката и го вмъкна вътре.
— Тази сутрин не — каза той на кучето. — Не може да се явяваш пред една дама мокър до костите. Лягай.
Кленъм последва човека и кучето в лодката и седна. Кучето изпълни заповедта. Човекът остана прав, с ръце в джобовете, като затуляше гледката на Кленъм. И човекът, и кучето скочиха леко на брега, щом стигнаха оттатък, и бързо отминаха. Кленъм се зарадва, че се е отървал от тях.