Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Значи… — Кленъм се задави, закашля се и спря.
— Да, добре сте понастинали — обади се Дениъл Дойс, но не погледна към него.
— … значи, те са сгодени, така ли? — запита небрежно Кленъм.
— Не, доколкото знам, няма нищо подобно. Предложено бе от страна на господина, но нищо не последва. Откакто са се върнали сега, нашият приятел даде съгласие за това ежеседмично посещение, но това е всичко. Мини никога не би излъгала баща си и майка си. Вие сте пътували с тях и сигурно сте почувствували каква здрава връзка съществува помежду им, връзка, която се простира дори отвъд земния живот. Всичко, което съществува между мистър Гауън и Мини, уверен съм, става пред нашите очи.
— Ах! И това, което виждаме, е предостатъчно! — извика Артър.
Мистър Дойс му пожела лека нощ с тона на човек, дочул печален, да не кажем, отчаян зов, и опитващ се да влее малко смелост и надежда в сърцето на човека, който бе надал този зов. Подобна интонация, изглежда, беше присъща на странния му характер и на неговото фантазьорство: защото възможно ли е да бе чул нещо такова, без самият Кленъм да го е чул?
Дъждът падаше тежко върху покрива, барабанеше по земята, прокапваше през бръшляна и голите клони на дърветата. Дъждът падаше тежко, страховито. Това бе нощ, наситена със сълзи.
Ако Кленъм не беше взел решението да не се влюбва в Мини; ако бе достатъчно слаб, за да го стори; ако малко по малко се бе оставил да отдаде цялата искреност на душата си, цялата сила на надеждите си и цялото богатство на зрелия си характер на тази цел; ако бе сторил всичко това и после бе видял, че е било напразно, то тази нощ той щеше да се чувствува дълбоко нещастен. А всъщност…
Всъщност дъждът падаше тежко, страховито…
Глава XVІІІ
Обожателят на малката Дорит
Малката Дорит не бе достигнала до своя двадесет и втори рожден ден, без да си намери обожател. Дори в безличния Маршалси вечно младият стрелец Купидон изстрелваше сегиз-тогиз по някоя стрела от старомодния си лък и даряваше с криле по някои и друг „колежанин“.
Но обожателят на малката Дорит не беше затворник. Той бе сантименталният син на един ключар. Баща му си мечтаеше, когато дойде времето, да му повери в наследство един неопетнен ключ; и още от най-ранната му младост го беше запознал със задълженията на своята служба, както и със своя стремеж да запази тъмничната ключалка в ръцете на фамилията. В изчакване на ръкополагането той помагаше на майка си в доходната малка тютюнопродавница на ъгъла на Хорсмонгър Лейн (баща му не бе от ключарите, които живееха в тъмницата), която обикновено обслужваше постоянно обитателите отвъд стените на заведението.
Преди години, когато обектът на неговите чувства обичаше да седи в малкия си стол край високата решетка на огнището в портиерната, младият Джон (по фамилия Чивъри), една година по-голям от нея, не я изпускаше от възхитения си поглед. Когато играеха заедно в двора, любимата му игра беше да я заключва на шега в някой ъгъл и после, пак на шега, да я пуска на свобода, но срещу истински целувки. А когато се източи достатъчно висок, за да може да наднича през ключалката на главната порта, неведнъж бе оставял обеда или вечерята на баща си да изстиват на отвъдната страна, докато той се взираше в нея през този прохладен отвор, простудявайки едното си око.
Но ако младият Джон се бе разтакал през безотговорните години на юношеството, когато младежите обичат да се развяват с незавързани обувки и щастливо нехаят за храносмилателните си органи, той скоро се стегна и дойде на себе си. На деветнадесет години ръката му бе изписала с тебешир върху стената срещу нейната стая по случай рождения й ден: „Бъди щастливо, дете на феите!“ На двадесет и три, в неделни дни същата тази ръка смутено подаряваше пури на Бащата на Маршалси и баща на кралицата на неговото сърце.
Младият Джон беше дребничък на ръст, с тънки крака и много тънка русолява косица. Едното му око (вероятно окото, което бе надничало през дупката на ключалката) бе сякаш също отслабнало, изглеждаше по-голямо от другото, като че ли нямаше сили да се прибере. Младият Джон бе изобщо крехък. Но той притежаваше голяма душа. Поетична, трепетна, вярна.
Макар пред владетелката на сърцето си да бе дотолкова смутен, че да не смееше да й разкрива мечтите си за бъдещето, младият Джон бе обсъдил обекта на своята любов от всичките му светли и тъмни страни. Проследявайки развитието на нещата до техния щастлив завършек, той бе намерил в тях, без да се хвали, нещо много подходящо. Да речем, че нещата се развият добре и те се оженят. Тя — детето на Маршалси; той — ключарят. В това имаше нещо хармонично. Да речем, той стане постоянно живущ там ключар. Тогава тя по право вече ще може да живее в стаята, която толкова отдавна наемаше. В това имаше нещо много правилно. Прозорецът й гледаше над стената, ако застанеш край него на пръсти; а пък ако му се направеше и една дървена решетка и по нея се пуснеше да расте червен боб, и с едно-две канарчета, стаята щеше да се превърне в истинска градинска беседка. В това се криеше нещо очарователно. И после, ако те бяха всичко един за друг, то дори и в ключалката имаше нещо привлекателно. Светът оставаше затворен отвън (като изключим оная му част, която оставаше заключена вътре); за всичките му болки и тревоги те само щяха да дочуват от разказите на пилигримите, усамотени с тях в Храма на длъжниците; и тъй, в беседката горе и в портиерната долу, те щяха да се хлъзгат по ручея на времето в тихо семейно щастие. Младият Джон изтръгваше сълзи от очите си, когато увенчаваше картината с едни надгробен камък в съседното гробище, близо до тъмничната стена, на който личеше следният трогателен надпис: