Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Искам да ти говоря, Гауън. Казвам ти. Гледай сега. Ама кой е този човек?
— Приятел на нашия домакин. Но не и мой.
— Той е най-свиреп радикал, разбираш! — каза младият Барнакл.
— Така ли? А ти откъде знаеш?
— Бога ми, сър, ами нали оня ден се нахвърли върху нашите хора по най-ужасен начин. Влезе у дома и тъй се нахвърли върху татко, че трябваше да го изхвърлят през вратата. После се върна в нашия отдел и се нахвърли върху ми. Гледай сега. Не си виждал такъв човек.
— А какво искаше?
— Бога ми, сър — отвърна младият Барнакл, — каза, че искал да разбере, разбираш! Нахлу в нашия отдел — без да му е определена среща — и каза, че искал да разбере!
Втренченият му поглед, изпълнен с възмутено удивление, би напрегнал болезнено очите на младия Барнакл, ако в това време не бяха оповестили вечерята. Мистър Мийгълс (безкрайно загрижен да разбере как се чувствуват леля му и чичо му) го помоли да отведе мисис Мийгълс в трапезарията. А когато той седна от дясната страна на мисис Мийгълс, мистър Мийгълс придоби такъв щастлив вид, сякаш цялото знатно семейство се бе събрало тук.
Очарованието на предишния ден бе изчезнало. Вечерящите, както и самата вечеря, бяха хладни, блудкави, някак изкуствени — и всичко това благодарение на бедния малък и скучен млад Барнакл. По природа мълчалив, сега той бе станал жертва на едно по-особено притеснение, което се дължеше изключително на Кленъм. Той се намираше под влиянието на някакво непреодолимо и постоянно желание да поглежда към този джентълмен, което караше монокъла му да попада ту в супата, ту в чашата, ту в чинията на мисис Мийгълс, да увисва на гърба му като връв на камбана и неведнъж да бъде прехвърлян на гърдите му от някой от безцветните мъже. Съвсем безпомощен поради постоянната загуба на този инструмент и от нежеланието му да се държи на окото и все по-завеян при всеки поглед, отправен към загадъчния Кленъм, той поднасяше към окото си ту лъжица, ту вилица, ту най-различни предмети, свързани с подредбата на вечерната трапеза. Осъзнаването на тези му грешки още повече го объркваше, но това не го освобождаваше от задължението да поглежда към Кленъм. И всеки път, когато Кленъм кажеше нещо, този нещастен младеж бе видимо обхващан от дълбокия страх, че той хитро се готви да каже, че иска да разбере, разбираш!
И затова с право бихме могли да се запитаме дали някой друг освен мистър Мийгълс изпита удоволствие от заедно прекараното време. Но затова пък мистър Мийгълс напълно се наслади на младия Барнакл. Както шишето със златата вода от приказката се превръща в цял извор, щом се излее, така за мистър Мийгълс това малко цветче от Барнакловците излъчваше на неговата маса уханието на цялото родословно дърво. В неговото присъствие всичките му искрени, мили, сърдечни качества избледняха; той вече не беше нито така приветлив, нито така естествен, той се стремеше към нещо, което не му бе присъщо, той не беше на себе си. Какво необичайно особнячество от страна на мистър Мийгълс, нали? Подобно явление се среща толкова рядко!
Най-после дъждовният неделен ден се превърна в дъждовна неделна нощ; младият Барнакл, доста ядосан, пое към дома си с кола; противният Гауън си отиде пеша, придружен от противното куче. През целия ден Мини бе полагала най-мили усилия да се държи дружелюбно с Кленъм, но след закуската Кленъм бе охладнял — по-скоро би трябвало да охладнее, ако беше влюбен в нея.
Когато се прибра в стаята си и отново се отпусна на стола пред камината, мистър Дойс почука на вратата му със свещ в ръка, за да го попита кога смята да си тръгва на другата сутрин. След изясняването на този въпрос той спомена на мистър Дойс нещичко за оня Гауън — който не би му излязъл от ума, ако беше негов съперник.
— Това не са хубави перспективи за един художник — каза Кленъм.
— Не — отговори Дойс.
Мистър Дойс стоеше, стиснал свещника в едната ръка, другата бе мушната в джоба, и втренчено гледаше пламъка на свещта, а по лицето му се четеше предчувствието, че с това разговорът още не е свършил.
— Нашият добър приятел ми се стори малко променен и умърлушен, след като оня дойде тази сутрин, нали? — запита Кленъм.
— Да — отговори Дойс.
— Но не и дъщеря му, нали? — запита Кленъм.
— Не — отговори Дойс.
И двамата замълчаха. Мистър Дойс, все още загледан в пламъка на своята свещ, бавно подхвана:
— Истина е, че той на два пъти отвежда дъщеря си в чужбина с надеждата да я раздели от мистър Гауън. Той смята, че тя е склонна да го харесва, и изпитва мъчителни страхове (аз напълно се съгласявам с него, както, струва ми се, сте съгласен и вие), че един подобен брак е напълно вероятен.