Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Останалата част на деня се оказа дъждовна и те се принудиха да останат вътре, да разгледат отново колекцията на мистър Мийгълс и да убият времето с разговори. Този Гауън имаше какво да каже за себе си и го казваше по лек и забавен начин. Оказа се, че бил художник по професия и че известно време бил прекарал в Рим; но у него се усещаше нещо повърхностно, небрежно, любителско — някаква очевидна отпуснатост както по отношение на любовта му към изкуството, така и по отношение на познанията му, което бе необяснимо за Кленъм.

Той потърси помощ от Дениъл Дойс, докато седяха един до друг, загледани през прозореца.

— Познавате ли мистър Гауън? — запита той тихо.

— Срещал съм го тук. Идва всяка неделя, когато са в Англия.

— Художник е, доколкото разбрах от думите му.

— Нещо такова — отвърна ядосано Дениъл Дойс.

— А какво точно? — настоя усмихнато Кленъм.

— Ами шляе се из изкуството, без никак да бърза — каза Дойс, — а на мен ми се струва, че то не обича празноскитащите.

Продължавайки разследванията си, Кленъм откри, че фамилията Гауън е някакво много далечно разклонение на Барнакловците; и че родителят Гауън, отначало чиновник в някаква легация в чужбина, бил пенсиониран и изпратен някъде си като пълномощник без определени задължения и починал на този си пост със заплата в ръка, защищавайки правото си на нея до последен дъх. От благодарност за тези негови изтъкнати обществени заслуги оня Барнакл, който тогава бил на власт, препоръчал на короната да отпусне на вдовицата му пенсия от двеста-триста лири годишно; към това следващият властвуващ Барнакл прибавил някакво мрачно апартаментче в двореца Хемптън Коурт, където старата дама живеела и до днес, оплаквайки упадъка на времената в компанията на други няколко възрастни дами от двата пола. Синът й, мистър Хенри Гауън, наследил от отеца си, пълномощника, гореспоменатата оскъдна помощ — твърде жалка, за да му осигури независимост, и трудно се подредил в живота; особено като се има пред вид, че държавна служба не се намирала лесно, а и неговият талант през късното му юношество се изразявал главно в това да обърква правите пътища, в смисъл, да живее в безпътица. Най-сетне той заявил, че ще стане художник; отчасти защото притежавал някаква сръчност в тази област, и отчасти за да огорчи сърцата на властвуващите Барнакловци, които не го били осигурили както трябва. И той наистина успял да постигне нещичко — първо, няколко знатни дами се възмутили от дъното на душите си; второ, папки с негови произведения се предавали от ръка на ръка на семейните вечеринки и с възторг били обявявани за съвършени копия на клодовци15, кейповци16 и други подобни гении; трето, самият лорд Десимъс откупил своя портрет, поканил веднага президента и управителния съвет на вечеря и заявил с присъщата му величествена сериозност: „Знаете ли, според мен тази творба е извънредно талантлива!“, с две думи, изтъкнати личности се заели да го направят моден художник. Но, кой знае защо, всичко пропаднало. Предубедените гости упорито не желаели да го одобрят. Упорито отказвали да харесат портрета на лорд Десимъс. Упорито отстоявали схващането си, че във всяка друга работа освен в тяхната човек трябва първо да се усъвършенствува, като се труди от сутрин до вечер, като се бори със зъби и нокти, като се трепе с все сили. И тъй сега мистър Гауън подобно охлузения саркофаг, който никога не е бил Мохамедовият, нито пък нечий друг, висеше някъде по средата между две положения, обзет от завист и яд към онова, което бе изпуснал; обзет от завист и яд към другото, което не беше в състояние да достигне.