Тайната история

На следващата сутрин Бъни слезе късно, кисел и подпухнал. Ние с Франсис и близнаците закусвахме. Не обърна внимание на неловките ни поздрави, отиде право до шкафа, приготви си купа с корнфлейкс и седна на масата без да продума. Сред внезапната тишина, която беше настъпила, чух господин Хач да приближава входната врата. Франсис се извини и побърза да излезе, чух ги да си шепнат в коридора, докато Бъни навъсено предъвкваше закуската си. Изминаха няколко минути. Хвърлях коси погледи към Бъни, който се бе привел над купата си, когато в прозореца зад главата му, видях изведнъж фигурата на господин Хач, който вървеше през поляната зад градината, понесъл тъмните, извити останки от стола от палмово дърво към бунището.

Тези истерични изблици бяха тревожни, но редки. Те разкриваха обаче колко нестабилен психически бе Бъни и колко неприятен можеше да стане, ако го предизвикаха. Най-много се гневеше на Хенри — Хенри, който го бе предал и който винаги бе прицел на тези изблици. Въпреки това, колкото и странно да бе, именно Хенри бе онзи, който бе в състояние да го търпи всеки ден. Бъни бе повече или по-малко постоянно сърдит на всички други. Избухваше срещу Франсис, ако последният направеше някоя забележка, която му се стореше претенциозна; или пък го обземаше необясним бяс, ако Чарлс му предложеше да му купи сладолед. За сметка на това битките му с Хенри не избухваха по същия обикновен и произволен начин, на всичкото отгоре Хенри почти не си правеше труда да го успокоява като всички останали. Щом изникнеше темата за пътешествието с кораба, а тя се появяваше сравнително често, Хенри се държеше възможно най-нехайно, а отговорите му бяха механични и принудени. За мен увереното очакване на Бъни бе по-смразяващо от всичките му изблици — как бе възможно в мислите си да се заблуждава, че това пътешествие щеше да се осъществи и че ако се състоеше, би било нещо повече от кошмар? Но Бъни, щастлив като душевноболен, дрънкаше часове наред своите измислици за Ривиерата, като изобщо не виждаше как Хенри бе стиснал челюсти, и не усещаше празната и злокобна тишина, която наставаше, когато заговореше, седнал, опрял брадичка на ръката си, зареял замечтан поглед в пространството.

През повечето време изглеждаше така, сякаш Бъни пречистваше гнева си към Хенри чрез отношенията си с останалата част от света. Обиждаше, държеше се грубо и бързо започваше кавга почти с всеки, който му се изпречеше на пътя. От всички посоки до нас достигаха истории за държанието му. Замерил с обувка някакви хипита, които ритали пред прозореца му топка, обшита с мъниста; заплашил да набие съседа си, защото бил пуснал радиото твърде силно; нарекъл една от счетоводителките на колежа „троглодит“. Предполагам, че за наш късмет в кръга на познанствата му влизаха малцина, с които се виждаше редовно. Джулиан се виждаше с него, колкото и всички останали, но техните взаимоотношения не излизаха извън рамките на класната стая. Повече ни тревожеше близостта му със стария му съученик Клоук Рейбърн, а най-обезпокоителна от всичко бе връзката му с Марион.