Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Постепенно започнах да го ненавиждам. Бе безмилостен като ловджийско куче, с неотслабващ и внезапен инстинкт надушваше всичко на този свят, което ме караше да бъда несигурен и всички неща, които полагах неимоверни усилия да прикрия. Садистичните му игри с мен се повтаряха периодично. Обичаше да ме примамва да излъжа:
— Прекрасна вратовръзка, „Ермес“, нали?
И веднага след като се съгласях, бързо се пресягаше през масата и показваше жалкия произход на връзката ми. Или пък внезапно спираше посред разговора и казваше:
— Ричард, друже, защо не държиш в стаята си снимки на семейството си?
Точно такива подробности не му убягваха. Стаята му бе пълна с безброй перфектни семейни снимки — всички съвършени като поредица реклами: Бъни и братята му размахващи стикове за лакрос на осветено черно-бяло игрище; семейни коледи, двойка добре изглеждащи и изискани родители в скъпи халати, пет малки русокоси момчета в еднакви пижами, които се търкалят по пода заедно с щастлив шпаньол, абсурдно претрупан комплект влакчета и извисяващото се на заден план претрупано коледно дърво; майката на Бъни по време на бала й като дебютантка — млада и надменна, в бял визон.
— Какво? — питаше той с фалшива невинност. — Нима в Калифорния няма фотоапарати? Или просто не можеш да позволиш приятелите да видят майка ти по бански от полиестер? Като стана дума, кое училище са завършили родителите ти? — продължаваше той, преди да успея да го прекъсна. — От „Айви Лийг“127 ли са? Или пък са завършили някой държавен университет?
Това бе с нищо непредизвикана жестокост. Лъжите за семейството ми бяха задоволителни, така поне мисля, но не можеха да устоят на тези свирепи нападения. Нито един от родителите ми не бе завършил гимназия, майка ми носеше костюми, закупени от фабрични разпродажби. На единствената фотография, която имах — моментална снимка — тя бе с премрежени очи, поставила една ръка на телената ограда, а другата — на новата косачка на баща ми. Явно това бе причината да ми изпратят снимката, майка ми си е мислила, че новата придобивка може да ме заинтересува. Задържах я, защото това бе единствената й фотография, която имах, държах я в речника на бюрото си, втъкната на буквата „м“, като „майка“. Една нощ обаче се събудих, обладан от страха, че Бъни ще я открие, докато се рови из стаята ми. Нямаше скривалище, което да ми се струва достатъчно сигурно. Най-накрая я изгорих в един пепелник.
Тези инквизиции бяха достатъчно неприятни насаме, но нямам думи, за да опиша точно мъченията, на които ме подлагаше, щом решеше да упражнява това си изкуство пред хората. Сега Бъни е мъртъв, requiescat in pace128 но докато съм жив, няма да забравя един особено садистичен етюд, на който ме подложи, когато бяхме в апартамента на близнаците.
Няколко дни преди това Бъни ме въртя на шиш, за да му кажа къде съм ходил на училище. Не знам защо просто не му казах истината — че съм завършил държавното училище в Плано. Франсис бе учил в няколко изключително недостъпни заведения в Англия и Швейцария, Хенри на свой ред бе посещавал също толкова затворени учебни заведения в Щатите, преди да отпадне окончателно в единадесети клас, близнаците бяха учили в малко провинциално училище в Роаноук, дори свещеният за Бъни „Свети Джеръм“ на практика не бе нищо повече от подготвително училище от онези, чиито реклами можеш да видиш на задната корица на скъпите списания и където обръщат внимание на не толкова изявените ученици. В този контекст нямаше кой знае какво срамно в името на моето училище, но въпреки това отбягвах отговора колкото е възможно по-дълго, докато накрая Бъни не ме притисна в ъгъла и от отчаяние не му казах, че съм завършил Ренфрю Хол — модно учебно заведение за момчета с посредствен успех край Сан Франсиско. Отговорът ми привидно го задоволи, но по-късно, за мое огромно неудобство той отново зачекна темата, този път пред всички.
— Значи си бил в Ренфрю — дружески се обърна Бъни към мен и напълни устата си с цяла шепа шамфъстък.
— Да.
— Кога завърши?
Казах му датата, на която бях завършил в истинското си училище.
— А — продължи, докато съсредоточено дъвчеше ядките, — значи си бил с фон Раумер.