Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Колко акра? — попита Камила.
— Сто и петдесет.
— Какво, за Бога, ще правиш с толкова много земя, момко? — каза тя, вдигна ръка, за да отмахне косата от очите си и отново видях проблясъка на гривната й: „Разветите коси са мили, разветите върху устата люляци, разветите коси във сутринта…“122 Нали не искаш да я обработваш?
— Според мен — отвърна Хенри, — колкото повече земя, толкова по-добре. Ще ми се да имам толкова много земя, че оттам където живея, да не мога да видя нито една магистрала, телефонен стълб и нищо от останалите неща, които не искам да виждам. Предполагам, че в наше време и в тази епоха е невъзможно, а мястото е практически на пътя. Имаше още една ферма, отвъд границата с щата Ню Йорк…
Един камион се стрелна край нас сред дъжд от пръски.
Всички изглеждаха необичайно отпуснати и освободени. Мисля, че знаех защо — Бъни не беше с нас. Избягваха тази тема с преднамерено равнодушие. Сигурно беше някъде и правеше нещо, но какво точно не исках да питам. Облегнах се назад и се загледах в сребърните криволичещи пътечки, които дъждовните капки оставяха, след като се удареха в стъклото от моята страна.
— Ако ще си купувам къща някъде — каза Камила, — тук ще е. Винаги съм харесвала планините повече, отколкото крайбрежието.
— Аз също — заговори Хенри. — Предполагам, че в това отношение вкусовете ми са доста елинистични — интересуват ме места без излаз на море, отдалечени и диви. Никога не съм изпитвал и най-малък интерес към морето. По-скоро отговарям на описанието на Омир за жителите на Аркадия, нали помните? „С кораби те си нямаха вземане-даване…“
— Това е, защото си израснал в средния Запад — каза Чарлс.
— Ако някой следва тази логика, тогава трябва да обичам равнини и полета. А аз не ги обичам. В „Илиада“ описанието на Троя е кошмарно — само равнини и палещо слънце. Не. Винаги ме е привличал неравния и див релеф. Най-старите езици произхождат от такива места, както и най-странните митове, най-древните градове и най-варварските религии — самият Пан е роден в планините. И Зевс. „В Парасия роди те Рея… — поде унесено на гръцки, — хълм имаше, покрит с гъсталак непроходим…“123
Беше се стъмнило. Пейзажът край нас се бе ширнал забулен, загадъчен и тих в нощта и мъглата. Тази част на щата бе отдалечена и през нея не пътуваха често — скалиста и с гъсти гори, тя нямаше нищо общо със старомодния чар на Хампдън и меките му хълмове, с малките дървени къщи за скиорите и антикварните магазини. Тази земя бе висока, опасна и дива, всичко бе черно, нямаше дори рекламни табла.
Франсис, който познаваше областта по-добре от нас, каза, че наблизо има странноприемница, но беше трудно да си представиш, че в радиус от осемдесет километра има нещо обитаемо. После свихме зад един завой и фаровете ни осветиха ръждясала метална табела, надупчена със сачми от ловна пушка. На нея пишеше, че страноприемницата „Хусатоник“, истинското родно място на пай à la mode124, е точно пред нас.
Около сградата имаше разнебитена веранда с разкривени люлеещи се столове и лющеща се боя. Фоайето бе интересна смесица от махагон и проядено от молци кадифе. То бе осеяно с еленови глави, календари от бензиностанции и голяма сбирка от възпоменателни знаци по повод Двестагодишнината на САЩ.
Ресторантът бе почти празен, като изключим неколцината местни, които вечеряха и ни погледнаха с наивно и открито любопитство, когато влязохме, облечени в черни костюми и с очила. Зяпаха копчетата за ръкавели на Франсис с монограм и връзката му „Шарве“, Камила с момчешката прическа и лъскавото, късо астраганено палтенце. Леко се изненадах от откритото поведение на всички. Нямаше нито скрити погледи, нито неодобрителен взор, но после осъзнах, че вероятно тези хора не съзнаваха, че сме от колежа. Ако бяхме по-близо до града, щяха моментално да ни заклеймят като богатите хлапета от хълма — хлапета, които най-вероятно ще вдигнат много шум и ще оставят малък бакшиш. Но тук бяхме просто странници на място, където странниците идват рядко.
Никой не дойде да приеме поръчката ни дори. Вечерята се появи като с магическа пръчка: свинско печено, топли бисквити, ряпа, царевица и сок от американски орех в дебели порцеланови купи, които по ръба бяха украсени с портретите на американски президенти (чак до Никсън).
Сервитьорът — червендалесто момче с изгризани нокти — известно време се мота край нас, докато накрая попита срамежливо:
— Вие от Ню Йорк ли сте?
— Не — отвърна Чарлс, докато поемаше чинията с бисквитите от Хенри. — Оттук сме.
— От Хусатоник?