Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Бъни създаваше илюзия за дружелюбна и непоколебима твърдост, но всъщност имаше изключително непостоянен характер. За това имаше ред причини, но онази, която изпъкваше над всички останали, бе абсолютната му неспособност да разсъди, преди да направи нещо. Той се носеше из света, воден от мъжделивите проблясъци на порива и навика, и уверен, че по пътя си няма да се натъкне на толкова големи препятствия, че да не успее да ги преодолее благодарение само на силата на мига. Неговият инстинкт обаче му изневери, когато се озова сред новите обстоятелства, създадени от убийството. Иначе казано, сега, когато старите и изпитани обозначения бяха преподредени в тъмното, механизмът за автопилот на психиката му бе безполезен — палубите бяха наводнени и той се носеше безцелно, натъквайки се на пясъчни плитчини и поемайки непрестанно в различни посоки.
Предполагам, че за обикновения наблюдател това си бе все същият Бъни — веселякът, който потупваше хората по гърба, похапваше бисквитки и шоколадови десерти в читалнята на библиотеката и пълнеше с трохи учебниците си по старогръцки. Но зад тази измамна фасада се случваха ясни и доста злокобни промени, промени, които вече смътно усещах, но които щяха с времето да се проявяват все по-ясно.
В някои отношения всичко си вървеше така, сякаш никога не се бе случвало нищо особено. Ходехме на училище, учехме по гръцки и въобще успявахме да дадем вид пред себе си и пред всички останали, че всичко бе наред. Тогава се радвах, че въпреки очевидно обърканото състояние, в което се намираше съзнанието му, Бъни успяваше да върши същите неща, както и преди. Сега, разбира се, осъзнавам, че рутината бе онова, което го държеше. Тя бе единствената останала му отправна точка и той се бе лепнал за нея с ожесточена, примитивна упоритост, което отчасти се дължеше на навика и отчасти, защото нямаше с какво друго да я замени. Предполагам, другите приемаха, че в някои аспекти запазването на старите ритуали бе игра в негова полза, за да го успокоят, но аз не я играех. Нито пък имах представа колко емоционално неуравновесен бе наистина, докато не се стигна до следното събитие.
Прекарвахме почивните дни в къщата на Франсис. Привидно всичко вървеше гладко, като изключим надвисналата и едва доловима сянка, свързана с всичко, отнасящо се до Бъни. Онази вечер той бе в добро настроение по време на вечерята. Когато тръгнах да си лягам, остана долу, допиваше останалото от вечерята вино и играеше табла с Чарлс — по всичко изглеждаше, че си е някогашният Бъни. По някое време през нощта бях събуден от силни и неразбираеми викове, идващи от стаята на Хенри в другия край на коридора.
Седнах в леглото и включих лампата.
— Не ти пука за нищо, нали? — чух крясъка на Бъни, който бе последван от трясък, сякаш книгите от бюрото бяха пометени на пода. — Не ти пука за нищо, освен за собствения ти шибан живот… нито на теб, нито на останалите… Ще ми се да разбера какво би казал Джулиан, кучи сине, ако му разкажа някои… Не ме докосвай — изкрещя той, — махай се!
Последва нов трясък като от съборени мебели, последван от ядосания и бърз говор на Хенри, над който се извиси гласът на Бъни.
— Давай! — изкрещя той толкова силно, че бях убеден, че е събудил цялата къща. — Опитай се да ме спреш. Гади ми се от теб, педал, нацист, гнусен, въшлив, жалък евреин…
Още един трясък, този път от разцепено дърво. Затръшна се врата. Нечии забързани стъпки прекосиха коридора. Последваха сподавени ридания — задъхани и ужасяващи ридания, които продължиха дълго време.
Около три часа, когато всичко бе утихнало и се канех отново да си лягам, дочух леки стъпки в коридора, а след малко се почука на вратата ми. Беше Хенри.
— Боже мой — каза той объркано, а погледът му шареше из стаята ми, спирайки се на разбърканото легло с балдахина и дрехите ми, които бяха пръснати на килима до него. — Радвам се, че си буден. Видях, че свети.
— За Бога, какво беше всичко това?
Той прокара ръка през разбърканата си коса.
— Какво мислиш, че беше? — попита ме с празен поглед Хенри. — Наистина не знам. Сигурно съм направил нещо, за да го предизвикам, но да пукна, ако знам какво. Четях в стаята си, а Бъни влезе и поиска речник. Всъщност, поиска да провери нещо и… случайно да ти се намира аспирин?