Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Чарлс — започна той грубо, — ако искаш сестра ти някога да се омъжи, по-добре я научи да борави с ютията.
Бях изтощен и зле подготвен, едва успявах да се съсредоточа върху урока. Имах френски в два часа, но след гръцкия се прибрах в стаята си, взех приспивателно и си легнах. Хапчето беше излишно, не се нуждаех от него, но възможността да не мога да си намеря място и да прекарам целия следобед в сънуване на кошмари, и да чувам далечните шумове от водопроводните тръби, ми беше противна само като си я представех.
Така че спах непробудно, по-непробудно, отколкото трябваше и денят се изниза бързо. Почти се бе стъмнило, когато някъде от дълбините осъзнах, че някой чука на вратата.
Беше Камила. Сигурно съм изглеждал ужасно, защото тя повдигна вежди и се разсмя.
— През цялото време спиш — каза. — Как така се случва, че винаги спиш, когато дойда да те видя?
Примигнах срещу нея. Щорите бяха спуснати и в коридора бе тъмно. Както бях още полуупоен и замаян, тя не ми се стори тъй ярка и недостижима, а по-скоро като неописуемо деликатно видение със своите тънки китки, светлосенки и разбъркана коса. Това бе Камила, която, далечна и прекрасна, живееше в мрачния будоар на сънищата ми.
— Заповядай — казах.
Тя влезе и затвори вратата след себе си. Седнах, бос и с разтворена яка, на края на неоправеното легло, помислих си колко хубаво би било, ако това наистина бе сън, ако мога да отида там, където бе седнала, да обгърна лицето й с ръце и да я целуна по клепачите, по устните, по онова място на главата й, където косата й с цвят на мед се прелива в златна коприна.
Дълго време се гледахме един друг.
— Болен ли си? — попита тя.
Златната й гривна проблесна в тъмнината. Преглътнах. Трудно ми бе да измисля какво да кажа.
Камила отново се изправи.
— По-добре да вървя. Извинявай, че те обезпокоих. Дойдох да те поканя на разходка.
— Моля?
— Разходка с колата. Няма проблем. Някой друг път.
— Къде?
— Някъде. Никъде. Ще се срещнем с Франсис в столовата след десет минути.
— Не, почакай — кой знае защо се чувствах прекрасно. Наркотичната тежест все още спъваше много приятно крайниците ми и си представих колко забавно ще бъде да вървя с нея, замаян и хипнотизиран, до столовата сред чезнещата светлина и снега.
Изправих се — отне ми цяла вечност да го направя, защото подът постепенно се отдалечаваше пред очите ми, сякаш благодарение на някакъв процес в организма ми ставах все по-висок и по-висок — и отидох до гардероба. Подът под краката ми се поклащаше леко като корабна палуба. Намерих палтото си, а после и един шал. Ръкавиците бяха нещо твърде сложно, за да се занимавам с тях.
— Добре. Готов съм.
Тя повдигна вежди.
— Навън е студеничко. Не мислиш ли, че трябва да си сложиш обувки?
Кишата и студеният дъжд ни съпровождаха по пътя до столовата, а когато стигнахме, вътре ни очакваха Чарлс, Франсис и Хенри. Тази конфигурация ми се стори значима по начин, който не ми бе напълно ясен — всички освен Бъни.
— Какво става? — попитах, примигвайки.
— Нищо — отвърна Хенри, очертавайки форма на пода с острия и бляскав връх на чадъра си. — Излизаме на разходка с колата. Мислех, че ще е забавно… — тук направи тактична пауза, — ако се махнем за малко от училище, може би да вечеряме…
Помислих си, че тук подтекстът бе „без Бъни“. Къде беше той? Върхът на чадъра на Хенри проблесна. Вдигнах поглед и видях, че Франсис ме гледа с почуда.
— Какво има? — казах раздразнено, като се поклащах леко на прага.
Той въздъхна рязко и попита развеселено:
— Пиян ли си?
Всички ме гледаха странно.
— Да — отвърнах. Не беше истината, но нямах настроение да обяснявам.
Мразовитото небе, замъглено над върховете на дърветата от ситния дъждец, караше познатия пейзаж около Хампдън да изглежда далечен. Долините бяха побелели от мъглата, а връх Катаракт бе напълно закрит и невидим в студения думан. Не съзирах тази всезнаеща планина, която за моите сетива приземяваше Хампдън и околностите му, и въпреки че бях минавал по това шосе хиляди пъти по различно време на годината, ми бе трудно да се ориентирам и имах усещането, че сме се отправили към странна и необозначена територия. Шофираше Хенри, при това както винаги доста бързо — гумите свистяха по мокрия черен път, а водните пръски отхвърчаха нависоко от двете страни.
— Преди месец разглеждах това място — каза той и забави, когато наближихме бяла ферма на един хълм, край която по заснеженото пасбище тук-там се виждаха бали сено. — Все още го продават, но мисля, че му искат прекалено много.