Тайната история

Очите му бяха приковани в моите и блестяха с ужасяваща наслада. Казах нещо несвързано, а после, обладан от страх, се изправих и се запътих към кухнята, за да си налея чаша вода. Опрях се на мивката и притиснах чашата в слепоочието си, във всекидневната Франсис прошепна нещо неразбираемо, но с яден тон, след което Бъни се изхили рязко. Излях водата в мивката и пуснах чешмата, за да не го слушам.

Чудя се как толкова сложно, чувствително и деликатно калибрирано съзнание като моето успя да се приспособи идеално след шока от едно убийство, а далеч по-издръжливият и примитивен разсъдък на Бъни бе изваден от равновесие? Понякога все още си мисля за това. Ако Бъни наистина искаше да си отмъсти, можеше да го постигне относително лесно и без да се излага на опасност. Какво ли е смятал да постигне с това бавно и взривоопасно мъчение, дали е имал някаква идея, някаква цел? Или пък постъпките му бяха толкова необясними за самия него, колкото и за нас?

А вероятно не бяха чак толкова необясними. Както веднъж отбеляза Камила, най-лошото във всичко това, не бе, че Бъни бе претърпял пълна промяна на личността, някаква шизофренична криза, а че многото неприятни черти на характера му, дотогава само бегло афиширани, се сбраха в едно, уголемиха се и придобиха ужасяваща мощ. Вече бяхме ставали свидетели на неприятното му поведение, но тогава то не беше толкова концентрирано и разяждащо. Дори когато бяхме най-щастливи, Бъни не спираше да се подиграва на калифорнийския ми акцент, на палтото ми, купено на втора ръка и на голата ми стая, в която нямаше никакви изящни антикварни дреболийки. Правеше го обаче толкова изкусно, че не ми оставаше нищо друго, освен да се смея.

— За Бога, Ричард — казваше той, повдигайки една от старите ми обувки и завирайки пръста си в дупката на подметката. — Какво ви има на вас, калифорнийските хлапета? Колкото сте по-богати, толкова по-оръфани ходите. Дори не ходите на бръснар. Още малко и ще си пуснеш коса до раменете и ще се прокрадваш насам-натам, облечен в дрипи, като Хауърд Хюз.

Никога не ми дойде наум да се засегна — това бе Бъни, моят приятел, който имаше още по-малко джобни от мен и голяма кръпка на дъното на панталона си. Голяма част от ужаса ми от това негово ново поведение се дължеше на факта, че то толкова приличаше на стария, открит и мил начин, по който ме дразнеше. Бях разстроен и вбесен от това внезапно незачитане на правилата, сякаш бяхме спаринг партньори и той ме бе притиснал в ъгъла и пребил.

Но общо взето противно на всички неприятни спомени — от стария Бъни, когото познавах и обичах, беше се съхранило толкова много! Понякога, когато го зърнех в далечината с юмруци в джобовете, да си подсвирква и да върви с онази негова подскачаща походка, ме връхлиташе вълна от обич, примесена със съжаление. Прощавах му стотици пъти и винаги благодарение само на един поглед, жест или характерния начин, по който накланяше главата си. Тогава ми се струваше невъзможно някой да му се ядоса, независимо от онова, което беше сторил. За нещастие, именно тези бяха миговете, когато Бъни избираше да нападне. Държеше се приятелски, очарователно и бъбреше по онзи свой стар, разсеян начин, докато, без промяна в поведението си и без да се поколебае, се облягаше назад в стола си и изричаше нещо толкова отвратително, неочаквано и неподлежащо на отговор, че се заричах да не го забравя и никога да не му простя. Толкова много пъти нарушавах това си обещание! Канех се да кажа, че бе обещание, което най-накрая се наложи да спазя, но това не е вярно. Дори и днес не мога да изпитам нещо подобно на гняв срещу Бъни. Всъщност, не мога да се сетя за нищо, което би ме зарадвало повече от това сега да влезе в стаята, със запотени очила и миришещ на мокра вълна, да отръска дъжда от косата си като стар пес и да каже: