Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
Дорамин и жена му никак не си приличаха: тя беше лека, крехка, слабичка, жива като малка магьосница, майчински припряна дори в минутите на отдих; той — огромен и тежък като фигура на човек, грубо изсечена от камък, великодушен и жесток в своята неподвижност. Синът на тези двама старци беше твърде забележителен младеж.
Той им се бе родил късно. Може би в действителност беше по-възрастен, отколкото изглеждаше. Но на двайсет и четири — двайсет и пет години човек не е вече толкова млад, щом на осемнайсет е станал глава на семейство. Като влезеше в голямата, висока стая, стените и подът на която бяха покрити с фини рогозки, а таванът обвит с бяло платно — в стаята, където седяха неговите родители, заобиколени от най-почтителна свита, — синът се насочваше към Дорамин, за да целуне величествено протегнатата му ръка, а после пристъпваше до стола на майка си и заставаше там. Мисля, че те го боготворяха, но нито веднъж не забелязах да го удостоят с поглед. Това бяха наистина официални приеми. Обикновено стаята биваше претъпкана с хора. Не се подават на описание тържествената процедура на приветствията и сбогуванията, дълбокото уважение, което се изразяваше в жестовете, на лицата, в тихия шепот.
— Това заслужава да се види — уверяваше ме Джим, когато преминавахме обратно реката. — Те са като хора от някоя книга, не е ли така? — тържествуващо рече той. — А Даин Варис, техният син, е най-добрият ми приятел освен вас, какъвто съм имал някога. Мистър Щайн би го нарекъл „добър боен другар“. Имал съм сполука. Ей богу, имал съм, когато, лишен от сетни сили, се озовах при тях.
Джим се замисли, навел глава, после потрепери и добави:
— Разбира се, аз не я проспах, но… — Той замълча отново и после прошепна: — Изглежда, сполуката сама дойде при мен. Веднага разбрах какво трябва да правя…
Несъмнено сполуката бе дошла при него, и то чрез война, което е напълно естествено, тъй като властта, която му бе дадена, беше власт да сътвори мир. Единствено като такава тази власт може да бъде оправдана. Не мислете, че той веднага бе видял своя път. Когато пристигнал там, общината на бугите се намирала в най-критично положение.
— Всички се страхуваха — каза Джим — и всеки поотделно за себе си; а аз прекрасно разбирах, че трябва непременно да предприемат нещо, ако не искат да загинат един след друг от ръката на раджата или на онзи скитник, шерифа.
Но не било достатъчно само да се разбере това. След като неговата идея се появила в главата му, наложило се да я втълпява на упорствуващите хора, преодолявайки преградите на страха и егоизма. Накрая той я осъществил, но и това било малко. Джим трябвало да измисли средства. И той ги измислил — изработил смел план: ала така задачата му била изпълнена само наполовина. Той трябвало да вдъхне вярата си на много хора, които по силата на някакви скрити и нелепи съображения се колебаели; трябвало да примири глупавата завист между бугите, да сломи с доводи безсмисленото недоверие. Ако не бил авторитетът на Дорамин и пламенният ентусиазъм на сина му, Джим щял да претърпи неуспех. Даин Варис, този забележителен младеж, пръв повярвал в него; между тях се завързала дружба — онази странна, дълбока, рядка дружба между цветен и бял, при която расовото различие като че ли още по-тясно сближава двамата благодарение на тайнствения бацил на симпатията. Народът на Даин Варис с гордост говорел за него, че умее да се сражава като бял. Това било истина; той се отличавал тъкмо с такава храброст — аз бих казал, храброст непристорена; дори начинът му на мислене бе европейски. Понякога срещате такива хора и се учудвате, като забележите неочаквано позната насока на мисълта, прозорливост, упорит стремеж към целта, елемент на алтруизъм.
Дребен на ръст, но с възхитително пропорционално телосложение, Даин Варис се държеше гордо, вежливо и свободно, а темпераментът му беше много пламенен. Мургавото му лице с големи черни очи бе изразително, а в минутите на отдих — замислено. Той беше мълчалив; твърдият поглед, ироничната усмивка, учтивите сдържани маниери свидетелствуваха може би за голям ум и сила. Такива хора новодошлите от Запад възприемаха в повечето случаи повърхностно, за тях оставаха скрити възможностите на онези раси и страни, над които тегне тайната на неизброими векове.