Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

— Всичко започна оттук — каза Джим след дълъг размисъл.

На разстояние двеста ярда от нас, на другия хълм, отвъд мрачната пропаст, аз видях различаващите се тук-там високи, почернели колове — остатъци от непристъпния стан на шериф Али.

И все пак лагерът бил превзет. Такава била идеята на Джим. Той домъкнал на върха на този хълм старата артилерия на Дорамин: две ръждиви железни седемфунтови оръдия и множество малки пиринчени топове. Но пиринчените топове говорят не само за богатство; ако смело се натъпче в дулото им гюлле, те могат да го изпратят на известно, макар и късо разстояние. Трудността се заключавала в това как да се изкачи артилерията горе.

Джим ми показа къде е завързал въжетата, обясни как е направил груб шпил92 от един издълбан дънер, който се въртял на заострен кол, посочи с лулата си линията, където се извършвали изкопните работи. Най-трудно било изкачването на последните сто стъпки до върха. Цялата отговорност лежала върху него: в случай на неуспех щял да заплати с главата си. Заставил военния отряд да работи цяла нощ. По целия склон горели големи огньове, „но тук, горе — поясни Джим, — хората трябваше да работят трескаво в тъмнината“. От върха онези, които се движели по склона на хълма, приличали на неуморни мравки. Същата нощ Джим непрекъснато слизал долу и пак се качвал горе като катерица; той давал нареждания, ободрявал хората, следял работата по продължение на цялата линия. Старият Дорамин заповядал да го занесат заедно с креслото на хълма. Отнесли го до една равна площадка на склона и той останал там, осветен от голям огън.

— Чуден старец, истински стар вожд — каза Джим. — Очичките му са малки, остри; на коленете си държеше чифт огромни кремъклии пищови. Великолепно оръжие — от абаносово дърво, украсени със сребро, с чудесни затвори и по калибър прилични на старите мускетони. Изглежда, подарък от Щайн… в замяна на онзи пръстен. Преди те принадлежали на добрия стар Макнийл. Един бог знае къде се е сдобил с тях. Дорамин седеше там съвсем неподвижно; сухите клони ярко пламтяха зад гърба му; хора тичаха наоколо, викаха, дърпаха въжето, а той седеше тържествено — най-внушителният, важен старец, който можете да си представите. Той нямаше големи шансове да се спаси, ако шериф Али изпратеше срещу нас проклетата си войска и нападнеше моите момчета. А? Както и да е, но Дорамин се изкачи тук, за да умре, ако работата тръгне към лош край. Да, ето какво направи той! Потръпнах, когато го видях неподвижен като скала. Но сигурно шерифът ни смяташе за луди и не си направи труд да провери какво правим тук. Никой не вярваше, че може да се предприеме това дело. Мисля, че дори онези момци, които, облени в пот, теглеха въжето, също не вярваха! Честна дума, не мисля, че са вярвали…

Джим стоеше изправен и стискаше в ръка тлеещата си лула; на устните му играеше усмивка, момчешките очи блестяха. Аз седях на един пън до краката му, а долу се простираше страната — обширните гори, мрачни в лъчите на слънцето, вълнуващи се като море, проблясъкът на речните извивки, сивите петънца на селата, просеките като острови светлина сред тъмните вълни на върхарите. Потискащ мрак лежеше над този широк и еднообразен пейзаж, върху него падаше светлина като в пропаст. Земята поглъщаше слънчевите лъчи; само в далечината пустинният океан, гладък и лъскав, покрит с лека мъгла, се възвишаваше до небето като стоманеносива стена.