Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
И Венке Андресен… Опитвах се да мисля за Венке Андресен. Но не успявах. Виждах Роар. И внезапно ме прониза тревожна мисъл: какво ли ще стане с него?
Но Венке Андресен…
Може би Сулвай Мангер беше от онзи тип жени, които рядко се срещат и които за миг изтриват от паметта лицата на всички срещнати преди това жени, на всички познати и любими. Може би именно това се беше случило и с Юнас Андресен?
Дали?
Бях вече долу. Излязох от блока.
Усетих, че се доближавам до нещо, до някаква информация или достоверност. Сякаш разговорът със Сулвай Мангер стопи у мен нещо, сякаш едва сега разбрах същността на всичките действащи лица, които участваха в тази драма. Юнас и Сулвай, които са се срещнали с десет години закъснение. Венке, която просто е изчезнала някъде между тях. Роар, който не можеше да влияе върху събитията, с когото нещата само се случваха — дете и както всички деца — невинен. Другите, за които още не бях сигурен, че се движат в кръга на тримата възрастни и детето: Райдар Мангер, Рикард Люсне, Гюнар Воге, Сулфрид Бреде, Хилдур Педершен и Джокер.
Джокер, с когото имах да си разчиствам сметки. Джокер, с когото смятах, че трябва да говоря, преди да потърся някои други.
Върнах се до колата и си взех джобното фенерче. После минах покрай последния блок и поех нагоре към склона, където беше потулена колибката на Джокер и неговата банда. Може би те бяха горе, всички заедно. Може би седяха там и чакаха, радваха се на новия рунд с будалата Веум, любимата боксова круша за всички момчетии.
Ето че пак се промъквах напред в мрака. Дърветата леко шумоляха. Долу към блоковете някой запали мотоциклета си и изчезна. Измяука котка, готвеше се за нощния мраз.
Колибата се показа смълчана и по всичко личеше — изоставена между дърветата. И последния път беше такава. Но тогава вътре имаше някой: Роар. А когато излязохме оттам, гората беше пълна с живот.
Описах широк кръг около нея и направих няколко бързи прибежки между дърветата. Не съзирах никого. Запалих фенерчето си, пуснах лъч светлина между дърветата, стволовете и храстите. По земята около хижата имаше стъпки, ала инак не се виждаше жив човек.
Свих към пътечката, която водеше към хижата. Познах отново грапавата повърхност на използваните плоски греди. Остатъци от цимент и бетон лежаха като брадавици и израстъци покрай външните стени. На едно място от земята се подаваше арматурно желязо.
Поспрях се и прилепих ухо на вратата. Чувах единствено пулсирането на собствената си кръв — в слепоочията и в тъпанчетата на ушите си.
Внимателно протегнах лявата си ръка и бутнах резето на вратата настрана. Никакъв шум. Пълна тишина.
Отново се огледах. После насочих бавно лъча от фенерчето към отвора на вратата, осветих пода вътре, утъпканата земя с мръсните вестници.
Лъчът намери нещо. Чифт ботуши и друго нещо в тях. Бързо вдигнах фенерчето нагоре.
Джокер седеше и ме чакаше. Седеше, подпрял гръб на стената и изпънал крака върху пода. Очите му гледаха точно към отвора в стената на колибата, сякаш ме беше чакал дълго.
Той седеше и презрително ми се хилеше. Единственото чудно нещо бе, че ми се усмихва с две усти. Но долната му уста не беше всъщност уста, а широко отворена зееща рана в самия гръклян. Това бе най-леденото хилене, каквото бях виждал някога.
46
Кръвта му още течеше. Тя сякаш бликаше през дупката на гърлото, а струйката надолу по врата пълзеше в ризата му, опетнена от нея. Приличаше на кръв, изтекла от пастта на вампир след смъртоносно захапване. Но усмивката му беше беззъба, а устните — тесни, като изрязани с нож. Нанесен му е бил бърз, смъртоносен удар с нож и достатъчен, за да не се повтаря. Той беше паднал назад към стената, а после се беше свлякъл надолу, смачквайки с ботушите си един стар вестник.
Затреперих, както си стоях, и изведнъж осъзнах, че гората е зад мен. Бързо се завъртях и хвърлих светлия лъч от джобното фенерче като копие в мрака. То не улучи нищо, което се движи. Гората стоеше на мястото си.
Но това не означаваше, че в нея няма никой. Може би там, в мрака, дебнеше човек, който току-що е убил. Може би все още има нож в ръката си, нож, по който кръвта не е успяла да изсъхне. А този, който веднъж е използвал ножа, лесно го използва отново. Особено ако това не е вторият му, а третият път. Такъв човек може да стои в мрака и да ме наблюдава — това по всяка вероятност бе убиецът на Юнас Андресен.