Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Но Джокер — защо Джокер бе мъртъв? Та нали бе стоял до мен долу пред блока, когато беше убит Юнас Андресен? Дали бе видял нещо отдолу, след като аз го бях напуснал? Докато аз съм се изкачвал по стълбите, той сигурно е видял един друг човек да тича надолу от другата страна на блока. Дали е видял нещо, от което после се е опитал да извлече пари? Дали беше си уговорил среща с човека, когото бе видял, и не беше ли тази среща станала фатална за него?
Въпросите ме пронизваха, докато се взирах в тъмнината между дърветата и надолу към запалените светлини в жилищните блокове.
Но в такъв случай: кой?
Опрял гръб на рамката на вратата, която се състоеше от една тънка летва, аз отново преместих светлината на фенерчето в колибата, осветих пода. Не забелязах никакъв нож. Там всъщност нямаше нищо друго, освен един труп. На млад човек, комуто не беше съдено да остарее, тяло, което след седмица или две щеше да стане на пепел, душа, отпътувала натам, закъдето отлитат всички души.
Нямах какво повече да правя там. Не бях нито лекар, нито теолог. Напуснах колибата предпазливо и много внимателно. Мракът се стелеше на талази, звездите искряха над мен като сигнали за помощ от някакъв черен океан.
Вървях бързо и спирах рязко. Вслушвах се. Не чувах нищо: никакви стъпки, които да ме преследват, никакви звуци, които да изчезват изведнъж, заедно със спирането ми.
Вървях по-нататък, като постоянно се оглеждах назад, встрани и напред. Вървях колкото може по в средата на пътечката, колкото може по-надалеч от дърветата.
Като стъпих на асфалта, имах чувството, че се връщам в цивилизацията. Усетих, че пръстите ми се впиват в джобното фенерче, а мускулите на врата ми се схващат.
Телефонната кабина се намираше от вътрешната част на тротоара, до няколко ниски, голи храсти. Дори и джудже би имало проблем да се скрие зад тях.
Влязох в будката и набрах номера на полицейския участък, без да гледам телефонната табела с указателя и без да обръщам гръб към вратата. След като предадох радостната вечерна вест, окачих рязко слушалката и бързо излязох от будката. Стоях пред нея, в кръга от светлина, и чаках да дойде първият автомобил. Всъщност мисля, че въобще не се помръднах, преди да бях видял Якоб Е. Хамре да излиза от колата си и да се отправя към мен със злостно изражение на лицето.
47
Когато тръгнахме нагоре, повели малката група, Хамре каза:
— Имам един колега, Веум. Долу в участъка. Казва се Мюс. Познаваш го, нали?
Кимнах.
— Споменах му, че имаш нещо общо с този случай, с този друг случай, така да го наречем. Той не ти направи много хубава характеристика. „За бога, Якоб — каза той. — Дръж този тип на километри разстояние от всичко, което има нещо общо със следствието. Той е като лепкава хартия. Пусни го сам в мрака и можеш да се закълнеш, че ще ти намери един труп. Труповете го обичат.“ Така рече и вече започвам да разбирам какво е имал предвид — заключи Хамре.
— Той не ме обича — казах аз. — Веднъж се срещнахме над един труп и аз се натъкнах на убиеца вместо него. Дори и след това не му станах симпатичен.
Хамре спря и хората след нас едва успяха да се заковат, за да не скочат по гърбовете ни. Един от тях изруга.
— Вървете, продължавайте — каза Хамре.
— Колибата се намира там, право нагоре — казах аз.
Хамре и аз останахме на пътеката. Той каза с доста напрегнат глас:
— Аз съм полицай, Веум. Криминален следовател. Животът ми се състои от мътилка и нищета. От хора, които убиват заради бутилка бира или за портмоне с петдесет крони и неизползваема чекова книжка в него. Или защото някой лежи с някого, с когото няма право да лежи. Или заради много други забавни неща. Триста дни в годината аз разследвам кражби или други повече или по-малко брутални престъпления. На триста и първия ден някой ми дава един труп и аз се опитвам да разбера кой го е произвел, заедно с петдесет други хора, които изкарват хляба си от обратната страна на медала. А самият аз не очаквам никакъв медал за това. Шефовете на полицията, министрите на правосъдието и съдиите получават медали. Следователите получават язви в стомаха. Не очаквам никакви дипломи или грамоти или нещо подобно. Даже и една хубава дума не ме очаква. Но за мен труповете са сериозни неща. Трупът не е нещо, с което човек може да си играе, нещо, което да чака да падне в скута му, докато си седи в своята кантора с изглед към Воген.