Докато смъртта ни раздели

Завих към асансьора. Той ме чакаше. Влязох вътре, затворих вратата след себе си и натиснах копчето на дванайсетия етаж.

Сякаш гигант от поднебесните висоти си пое дъх дълбоко и изтегли асансьора дванайсет етажа нагоре. Вратата се отвори и аз излязох.

Жилището на Гюнар Воге се намираше в северното крило, най-близо до асансьорната шахта. Никой не отвори, когато позвъних.

Задържах се за момент до перилата и погледнах нагоре. Бях на най-високото място на сградата, като изключим покрива. Следващото значително стъпало нагоре беше самият Людехорн. Хората долу пред блока бяха станали още по-малки. Погледнах към колата си. Тя изглеждаше учудващо дребна и нищожна, като захвърлена играчка. Наоколо нямаше никого. Никой, който да отвори капака на мотора и да скъса проводниците, никой, който да се спотаи сред сенките край нея.

Позвъних напразно още веднъж.

После взех асансьора надолу. Излязох от блока, минах покрай другия и влязох в този, в който живееше Джокер. Пак взех асансьора нагоре, този път заедно с един неприветлив мъж с рогови очила. Озовах се пред вратата на Хилдур Педершен, позвъних и Хилдур Педершен отвори след обичайния интервал. Тя май не беше особено очарована, че ме вижда отново.

— Нямаме какво повече да говорим — тросна се тя, още преди да съм си отворил устата. — Махай се. С теб имам само бели.

— Не съм дошъл при теб. А при Джо… Юхан.

— Защо? — попита подозрително тя.

— Нека да кажем, че имаме да разрешим въпроси, свързани с няколко остроноси ботуша.

Тя внимателно се вгледа в лицето ми и нещо като усмивка пробягна по нейното.

— Да не би някой да те е използвал вместо дансинг, Веум.

— Те дори не бяха ходили на кръжоци по танци — отговорих. — Пък и не ме поканиха. Досега винаги съм бил използван за украса, но сега измазаха с мен асфалта.

— С удоволствие бих те слушала, Веум, страшно си забавен, ала не и когато имам да нося на краката си сто и двайсет килограма. Не ми се стои на прага. А съвсем не съм настроена да те поканя вътре.

— Както казах, исках с Юхан…

— Той не е вкъщи.

— Не?

— Няма го. Един господ знае къде е.

— И ти наистина не знаеш къде може да е?

Тя тръсна плещи и площадката под мен потрепери.

— Не.

Вратата се затръшна под носа ми и аз тръгнах бавно надолу по стълбите.

Мислех си за разговора със Сулвай Мангер. Напрегнах се, за да чуя ехото на гласа й, което все още звучеше в мен. Виждах косата й, представях си как бих се чувствал, сведен над нея, опиянен от уханието й, от топлината на кожата й… Опитах се да си я представя с Юнас Андресен и ги виждах не в леглото, а хванати ръка за ръка, с радостни усмивки, в смълчан парк зиме, под дърветата, които приличат на черни, протегнати ръце, вкопчени в бледосивото небе, вещаещо сняг. Единственото, което виждах, бяха двама души, прегърнати, плътно долепени един до друг, на път, отникъде и за никъде, просто на път. И ето че него го няма, а тя върви сама.