Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

Преминавахме през борови гори, натежали от лишеи и висящ испански мъх, между светложълтите памукови полета по пътя, който беше бял като ивицата на хоризонта. Спряхме под назъбената сянка на една мелница, където се чуваше шумът от течащата вода и неспокойният крясък на птиците, всичко бе осветено от сияние, което се опитваше да се промъкне навсякъде — в разпръснатите негърски колиби, в автомобила, в крепостта на сърцата ни. Югът пееше за нас — питам се дали другите си спомнят. Аз помня — хладните бледи лица, сънните влюбени очи и гласовете:

— Удобно ли ти е?

— Да, а на теб?

— Наистина ли?

— Да.

Изведнъж разбрахме, че е късно и че всичко е свършило. Върнахме се обратно.

На следващия ден нашата единица замина за Камп Милс, но в последна сметка не стигнах до Франция. Прекарахме един студен месец в Лонг Айланд, качиха ни на някакъв транспортен кораб с окачени на кръста каски и след това отново ни свалиха. Войната беше свършила. Бях я пропуснал. Когато се върнах в Тарлтън, се опитах да напусна армията, но бях на редовна служба и останах почти до края на зимата. Ърл Шън обаче бе един от първите, които се демобилизираха. Искаше да си намери хубава работа, докато „имало богат избор“. Ейли не желаеше да се ангажира, но се бяха разбрали той да се върне.

Към януари военните лагери, които бяха властвали в града в продължение на две години, вече започнаха да изчезват. Беше останала само тръпчивата миризма на изгоряло, която напомняше за миналото оживление. Единственият живот бе съсредоточен около сградата на щаба с офицерите от редовната армия, недоволни, че и те са пропуснали войната.

И тогава тарлтънските младежи започнаха да се завръщат от краищата на света — някои с канадски униформи, други с патерици или празни ръкави. Завърналите се войници от Националната гвардия преминаха по улиците в бойни редици, в които местата на загиналите не бяха попълнени, а след това свалиха завинаги романтиката от себе си и започнаха да продават стоки в местните магазини. В извънградския клуб сред официалните костюми вече само тук-там се мяркаха униформи.

Точно преди Коледа един ден неочаквано пристигна Бил Ноулс и си тръгна на следващия — или беше поставил ултиматум на Ейли, или най-после тя бе решила какво да прави. С нея се виждахме понякога, когато беше със завърналите се герои от Савана и Огъста, но се чувствах като ненужен ветеран и наистина бях такъв. Тя очакваше Ърл Шън с такава огромна несигурност, че не й се искаше да говорим за това. Той дойде три дни, преди да се уволня окончателно.

За първи път ги срещнах случайно да се разхождат по търговската улица и ми се струва, че през живота си не съм изпитвал такова съжаление към никоя друга двойка, макар че според мен тази ситуация се е повтаряла във всеки град, в който беше имало военни лагери. Във външния вид на Ърл нямаше абсолютно нищо, което да е наред. Шапката му бе зелена, с радикално перо, а костюмът му се отличаваше с прорезите и ширитите на онази гротескна мода, на която националните реклами и филмите бяха видели сметката. Явно бе ходил при стария си бръснар, защото косата му бе подстригана на калпак, а вратът му се розовееше обръснат. Не изглеждаше ексцентричен или беден, но в очите на всеки, и най-вече на Ейли, се набиваше произходът му от малък провинциален град с неговите танцови забави и пикници сред природата. Защото тя никога не си бе представяла реалността — в тези дрехи дори естествената красота на великолепното му тяло не се забелязваше. В началото Ърл се похвали с хубавата си работа — тя щяла да ги крепи що-годе, докато си намерел „нещо по-леко“. Но той трябва да бе разбрал, че от момента, в който се беше върнал с истинската си същност в нейния свят, всичко бе станало безнадеждно. Не знам какво му беше казала Ейли и колко голяма е била мъката й на фона на изумлението й. Но тя действаше бързо — три дни след пристигането му двамата с Ърл тръгнахме с влака за Север.