Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
Изведнъж разбрах, че тя е променила своя стил. Нотките на гордост, извивките в гласа й, които бяха намеквали, че познава тайните на по-светли, по-хубави дни отпреди войната, бяха изчезнали; за тях вече нямаше време и тя бърбореше полу на смях, полуотчаяно по начина, характерен за новия Юг. И в това бърборене беше вложила всичко, за да продължава и да не оставя време за размисъл: настояще, бъдеще, себе си, мен. Отидохме на едно шумно увеселение в дома на някаква млада омъжена двойка и нервният пламтящ център на вниманието бе тя. В края на краищата не беше на осемнайсет, но в ролята си на дързък палячо бе привлекателна както винаги.
— Обаждал ли ти се е Ърл Шън? — попитах я на втората вечер на път за бала в извънградския клуб.
— Не. — За момент стана сериозна. — Често си мисля за него. Той беше… — Тя се поколеба.
— Продължавай.
— Щях да кажа „мъжът, когото обичах най-много“, но няма да е вярно. Никога не съм го обичала наистина, иначе щях да се омъжа за него при всяко положение, нали? — Погледна ме въпросително: — Поне нямаше да се отнеса с него по този начин.
— Беше невъзможно.
— Разбира се — съгласи се несигурно тя. Настроението й се промени, стана закачлива: — Как само ни мамеха янките нас, горките южни момичета. Боже мой!
Когато стигнахме в извънградския клуб, тя се смеси като хамелеон с непознатата за мен тълпа. На дансинга имаше ново поколение, с по-малко достойнство от онова, което познавах, но никой не притежаваше в по-голяма степен от Ейли оная ленива, трескава същност. Вероятно тя беше разбрала, че в първоначалния си стремеж да избяга от провинциализма на Тарлтън е била сама и е вървяла по стъпките на едно поколение, което беше обречено да няма последователи. Точно в кой момент бе загубила битката, която бе повела зад белите колони на своята веранда, аз не знаех. Но тя беше сгрешила, бе изпуснала нещо. Буйната й оживеност, привличаща дори и сега около нея достатъчно мъже, които съперничеха на антуража и на най-младите и най-свежите, беше признание, че е победена.
Напуснах дома й, както толкова често го бях напускал през оня изгубен юни, с неясното усещане за неудовлетвореност. Едва няколко часа по-късно, докато се въртях в леглото в хотела си, разбрах причината — аз бях дълбоко и неизлечимо влюбен в нея. Независимо от цялата несъвместимост в характерите ни, тя продължаваше да бъде и винаги щеше да остане за мен най-привлекателното момиче, което съм срещал. На следващия следобед й го казах. Беше един от онези горещи дни, които така добре познавах, и Ейли седеше на канапето до мен в затъмнената библиотека.
— О, не, не бих могла да се омъжа за теб — каза тя, почти уплашена. — Изобщо не те обичам по такъв начин… И никога не съм те обичала. А и ти не ме обичаш. Не мислех да ти го казвам сега, но идния месец ще се омъжа за друг. Даже не сме го обявили, защото вече два пъти го правя. — Изведнъж й мина през ума, че мога да се обидя: — Анди, на теб просто ти е хрумнала тази глупава идея, нали? Ти знаеш, че никога не бих могла да се омъжа за човек от Север.
— Кой е той? — попитах аз.
— Един мъж от Савана.
— Влюбена ли си в него?
— Разбира се, че съм. — И двамата се засмяхме. — Разбира се, че съм! Какво друго искаш да ти кажа?
Нямаше никакви съмнения, за разлика от по-рано с другите мъже. Тя не би си позволила да има някакви съмнения. Знаех го, защото отдавна бе престанала да се преструва пред мен. Тази нейна естественост, осъзнах аз, се дължеше на това, че не ме считаше за подходящ. Под маската на интуитивно същество от чистокръвна порода, тя никога не беше се лъгала и не можеше да повярва, че някой, който не я приема с безкритично обожание, може да я обича истински. Именно това тя наричаше „искреност“ — чувстваше се най-сигурна с мъже като Канби и Ърл Шън, които не бяха в състояние да осъждат едно подчертано аристократично сърце.
— Добре — казах аз, като че ли ми бе поискала разрешение да се омъжи. — А сега, би ли направила нещо за мен?
— Каквото поискаш.
— Да идем до лагера.
— Но там няма нищо, скъпи.
— Няма значение.
Слязохме в града. Шофьорът на таксито пред хотела повтори думите й:
— Там вече няма нищо, капитане.
Двайсет минути по-късно той спря пред широка непозната равнина, засята с нови памукови насаждения и оградена с отделни групички борови дървета.