Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

В едно затишие между боричканията тя ми разказа за брат си, който починал, когато бил втори курс в Йейл. Показа ми една негова снимка — имаше хубаво, будно лице и перчем в стил „Лиъндекър“ — и ми каза, че ако срещне някой равен на него, ще се омъжи. Този семеен идеализъм ми подейства обезсърчаващо — даже и с моето нахално самочувствие не можех да се меря с мъртвите.

Всички останали вечери преминаваха по този начин и свършваха със завръщането ми в лагера, изпълнен със спомена за аромата на магнолиите и чувството на някакво неясно неудовлетворение. Нито веднъж не успях да я целуна. В съботните вечери ходехме във вариетето и извънградския клуб, където Ейли рядко правеше десет последователни стъпки с един и същи кавалер, а тя ме водеше по излети, където се печеше месо на шиш, и по шумни пикници, на които се ядяха дини, но нито веднъж не й хрумна, че си струва да променя онова, което изпитвах към нея, в любов. Сега виждам, че нямаше да е трудно, но за своите деветнайсет години тя беше доста зряла и сигурно е разбирала, че сме емоционално несъвместими. И тъй, вместо любим, й станах довереник.

Говорехме си за Бил Ноулс. Тя размисляше за Бил, защото, макар и да не желаеше да си го признае, една зима в някакво нюйоркско училище и един бал в Йейлския университет бяха обърнали взора й на Север. Казваше, че не би се омъжила за южняк. И малко по малко аз забелязах, че тя съзнателно и преднамерено се държеше различно от другите момичета, които пееха негърски песни и играеха на зарове в бара на извънградския клуб. Ето защо тя привличаше и Бил, и мен, и останалите. Ние я отличавахме.

През юни и юли, докато до нас стигаха неясни слухове за боеве и ужаси отвъд океана, очите на Ейли шареха по дансинга на извънградския клуб и търсеха нещо сред високите млади офицери. Тя се сближи с няколко, като ги подбираше с безпогрешна прозорливост — изключение правеше случаят с лейтенант Канби, за когото твърдеше, че го мрази, но независимо от това му определяше срещи, защото бил „толкова искрен“, и през цялото лято ние двамата си поделяхме нейните вечери.

Един ден тя скъса с всичките си ухажори — Бил Ноулс беше получил отпуск и щеше да дойде. Разговаряхме за това събитие с философско безпристрастие — дали той щеше да я накара да вземе решение? Лейтенант Канби обаче изобщо не беше безпристрастен и се държеше доста нахално. Каза й, че ако се омъжи за Ноулс, щял да се вдигне със самолета си на шест хиляди фута височина, да загаси мотора и да падне. Той я плашеше и аз трябваше да му отстъпя последната среща с нея преди пристигането на Бил.

В събота вечерта тя и Бил Ноулс дойдоха в извънградския клуб. Двамата заедно бяха много красиви и аз отново почувствах завист и тъга. Те танцуваха на дансинга, а оркестърът от трима души изпълняваше „След като заминеш“ така трогателно и несъвършено, че музиката все още звучи в ушите ми; всяка нота откъсваше по миг от онова скъпо време. Тогава разбрах, че съм започнал да обичам Тарлтън, и почти уплашено се озърнах да видя дали към мен не ще се приближи някое лице от онази топла, пееща тъма навън, откъдето пристигаха двойка след двойка, облечени в рокли от муселин и униформи в сивкаво маслинен цвят. Беше време на младост и война и едва ли някога въздухът е бил изпълнен с повече любов.