Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
Когато танцувах с Ейли, тя внезапно предложи да излезем навън и да седнем в някоя кола. Искаше да знае защо никой не я отнемаше от кавалера й по време на танците тази вечер. Да не би да си мислеха, че вече се е омъжила?
— Ще го направиш ли?
— Не зная, Анди. Понякога, когато се отнася с мен като с нещо свято, това ме изпълва с трепет. — Гласът й беше приглушен и далечен. — Обаче…
Тя се разсмя. Тялото й, толкова крехко и нежно, докосваше моето; лицето й бе обърнато към мен и там, неочаквано, на десет ярда от Бил Ноулс аз можех най-сетне да я целуна. Устните ни се докоснаха опитващо; след малко един от летците офицери излезе иззад ъгъла на близката веранда и се взря колебливо в мрака край нас.
— Ейли.
— Да.
— Чу ли какво е станало днес следобед?
— Какво? — Тя се приведе напред, а в гласа й вече се долавяше напрежение.
— Хорас Канби е катастрофирал. Умрял е на място.
Тя стана бавно и излезе от колата.
— Искаш да кажеш, че е мъртъв?
— Да. Не се знае каква е причината. Моторът му…
— Ооох! — През дланите й, с които внезапно бе покрила лицето си, прозвуча остър шепот. Гледахме я безсилни как наклони глава върху колата и се опита да приглуши сухите си хлипове. След минута отидох при Бил, който стоеше сред офицерите и се оглеждаше трескаво за нея, и му казах, че тя иска да се прибере вкъщи.
Седнах на стъпалата отвън. Мразех Канби, но неговата ужасна и безсмислена смърт беше много по-реална за мен, отколкото ежедневните известия за хилядите убити във Франция. Ейли и Бил излязоха след няколко минути. Ейли хлипаше слабо, но като ме видя, очите й придобиха твърд израз и тя начаса се овладя.
— Анди — заговори тя с бърз и тих глас, — разбира се, ти не бива да казваш на никого какво ти казах за Канби вчера. Искам да кажа — това, което той каза.
— Разбира се, че няма да казвам.
Тя продължи да ме гледа още една секунда, сякаш за да се увери. Накрая се увери. След това въздъхна толкова тихо, че аз почти не повярвах на ушите си, и повдигна вежди по начин, който можеше единствено да се определи като престорена мъка.
— Ан-ди!
Погледнах от неудобство надолу, като съзнавах, че тя искаше да насочи мислите ми към своето неволно и пагубно влияние върху мъжете.
— Лека нощ, Анди! — извика Бил, докато двамата влизаха в едно такси.
— Лека нощ — казах аз и едва не добавих: „Глупак такъв.“
II
Трябваше да си направя, разбира се, един от онези хубави поучителни изводи, до които стигат литературните герои, и да я намразя. Точно обратното — не се и съмнявам, че Ейли можеше да ме има, стига само да си помръднеше пръста.
След няколко дни тя оправи нещата, като промълви тъжно:
— Зная, че според теб беше ужасно от моя страна да мисля за себе си в такъв момент, но това беше потресаваща случайност.
На двайсет и три години аз нямах никакви други убеждения, освен че някои хора са силни и привлекателни и могат да правят каквото си пожелаят, а други ги залавят и ги наказват. Надявах се, че аз съм от първите. За Ейли бях сигурен, че е от тях.
Трябваше да съпоставя мнението си за нея с това на останалите. По време на дълъг разговор с едно друго момиче на тема целуване — в онези дни хората все още повече говореха за целуването, отколкото го правеха — аз споменах, че Ейли се е целувала само с двама-трима мъже, и то само когато е мислела, че е влюбена. За мое огромно смущение момичето буквално се просна на пода и се преви от смях.
— Но това е вярно — започнах да я убеждавам аз, като изведнъж разбрах, че не е истина. — Самата тя ми го каза.
— Ейли Калхун! О, боже господи! Миналата година на пролетния бал в Технологическия институт…
Това беше през септември. Всяка седмица се очакваше да ни прехвърлят през океана, така че, за да попълни редиците ни, от четвърти лагер пристигна още една, последна група офицери. Четвърти лагер не беше като останалите три — офицерите бяха от строя, даже и от ново набраните дивизии. Имаха странни имена без гласни букви в тях и с изключение на неколцина млади членове на Националната гвардия, човек трудно можеше да си представи, че изобщо имат някакъв произход. Като попълнение в нашата рота дойде лейтенант Ърл Шън от Ню Бедфорд, щата Масачусетс; като физика — най-добрият екземпляр, който бях виждал някога. Беше висок шест фута и три инча и имаше черна коса, мургава кожа и искрящи тъмнокафяви очи. Не притежаваше кой знае какъв интелект и определено нямаше никакво образование, но въпреки това беше добър офицер, темпераментен, властен и с онази лека суетност, която така добре приляга на военните. Мислех си, че Ню Бедфорд е провинциално градче, и на това приписвах неговата склонност към перчене.