Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

Ърл и аз трябваше да доведем момичетата. Взехме с колата Сали Карол Хапър и Нанси Леймар и се запътихме към дома на Ейли, но пред вратата ни посрещна икономът, който съобщи, че тя не си е вкъщи.

— Не си е вкъщи? — повтори Ърл озадачен. — Къде е?

— Не ми е казвала нищо, само ми рече, че не е вкъщи.

— Но това, по дяволите, е направо смешно! — извика Ърл.

Той се заразхожда по познатата мрачна веранда, а през това време икономът чакаше пред вратата. Нещо дойде наум на Ърл.

— Абе виж какво, май че е сърдита — осведоми ме той.

Аз замълчах. Той нареди на иконома със строг глас:

— Кажи й, че искам да поговоря за минута с нея.

— Как да й кажа, като я няма вкъщи?

Ърл отново закрачи замислен по верандата. После поклати няколко пъти глава и каза:

— Сърдита е за онова, което се случи в града.

С няколко думи ми описа случилото се.

— Виж какво, ти почакай в колата — казах му аз. — Може би ще успея да уредя нещо. — А когато той тръгна с неудоволствие, се обърнах към иконома с думите:

— Оливър, кажи на мис Ейли, че искам да се видя с нея насаме.

След известни уговорки той предаде думите ми и се върна с отговора:

— Мис Ейли рече, че не ще да вижда оня другия джентълмен за нищо на света. Рече вие да влезете, ако искате.

Тя беше в библиотеката. Бях очаквал да видя спокойна картина на оскърбено достойнство, но лицето й беше объркано, развълнувано, отчаяно. Очите й бяха зачервени, сякаш бе плакала тихо и горко в продължение на часове.

— О, здравей, Анди — каза тя на пресекулки. — Не съм те виждала от толкова време. Той отиде ли си?

— Хайде, Ейли…

— Хайде, Ейли! — извика тя. — Хайде, Ейли! Разбираш ли, той ме поздрави. Повдигна си шапката. Стоеше на десет фута от мен с тази ужасна… тази ужасна жена… като й държеше ръката и й говореше, а след това, като ме видя, си повдигна шапката. Анди, не знаех какво да правя. Бях принудена да вляза в дрогерията и да помоля за чаша вода, но се страхувах толкова много той да не влезе след мен, че помолих мистър Рич да ме пусне през задния изход. Не искам нито да го виждам, нито да го чувам повече.

Започнах да й говоря. Казах това, което се казва в такива случаи. Говорих й в продължение на половин час. Не успях да я трогна. На няколко пъти тя ми отвръщаше, като измърморваше, че той не бил „искрен“, и аз за четвърти път се запитах какво ли означава тази дума за нея. В никакъв случай не беше вярност; струва ми се, че бе някакъв особен начин, по който тя искаше да се отнасят с нея.

Станах да си вървя. И тогава, най-невероятно клаксонът на колата отвън прозвуча нетърпеливо три пъти. Беше поразяващо. Той казваше толкова ясно, сякаш Ърл беше в стаята: „Добре тогава, върви по дяволите! Няма да те чакам тук цяла нощ!“