Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
— И тъй, това беше краят — каза мрачно той. — Тя е чудесно момиче, но за мене е прекалено важна. Мисля, че трябва да се ожени за някой паралия, който ще й даде голямо положение в обществото. Не ги разбирам тия префърцунени работи. — И след малко добави: — Каза да съм се върнел и да се срещнем след една година, ама няма никога да се върна. Тия аристократични работи не са лоши, ако имаш необходимите пари, но…
„Но не са истински“ — искаше да каже той. Провинциалното общество, в което се беше движил с такова задоволство цели шест месеца, вече му изглеждаше надуто, „префърцунено“ и нереално.
— Ей, знаеш ли какво видях да се качва във влака? — попита ме той след малко. — Две чудесни пиленца, съвсем самички. Какво ще кажеш, да се завъртим в другия вагон и да ги поканим на обяд? Аз си избирам тая със синята рокля. — На средата на вагона той неочаквано се обърна. — Кажи ми, Анди — попита той, като се намръщи, — едно нещо; откъде, смяташ, е разбрала, че съм бил кондуктор на трамвай? Никога не съм й казвал за това.
— Убий ме, ако знам.
III
Тук разказът идва до една от големите празнини, която стоеше неизбежно пред мен, когато го започнах. В продължение на шест години, докато следвах право в Харвард, правех пътнически самолети и влагах средства в построяването на шосета, които се разбиваха на прах под камионите, Ейли Калхун за мен не представляваше нищо повече от едно име върху коледна картичка; нещо, което навяваше топли нощи в съзнанието ми, когато си спомнех за магнолиите. От време на време някой познат от дните ми в армията ме питаше: „Какво стана с онова русото момиче, което беше толкова популярно?“, но аз не знаех. Една вечер срещнах случайно Нанси Леймар в ресторант „Монмартър“ в Ню Йорк и разбрах, че Ейли се била сгодила за някакъв мъж от Цинцинати, отишла на Север на гости на семейството му я след това развалила годежа. Била си същата красавица и все така имала по един или двама сериозни ухажори. Но нито Бил Ноулс, нито Ърл Шън се бяха връщали отново.
Пак по това време чух, че Бил Ноулс се оженил за едно момиче, с което се срещнали на някакъв кораб. Това е то — не е кой знае каква кръпка за запълването на празнина от шест години.
Колкото и да е странно, едно момиче, което видях в здрача на някаква малка гара в Индиана ме накара да замисля едно пътуване на Юг. Момичето, в колосана рокля от розов органдин, се хвърли на врата на един мъж, който слезе от нашия влак и го повлече към чакащото такси, а аз усетих някаква остра болка. Стори ми се, че го отвежда в изгубения свят на летните нощи от моите двайсет години, където времето е спряло и очарователни момичета, неясни пред погледа като самото минало, все още се разхождат бавно по мрачните улици. Според мен поезията е блясък на мъжа от Севера по Юга. Но едва месеци по-късно пратих телеграма на Ейли и веднага след това тръгнах за Тарлтън.
Беше юли. Хотел „Джеферсън“ ми се стори странно овехтял и тесен; някакъв клуб от поддръжници нахлу в ресторанта по време на една пресеклива песен, която в спомените си отдавна бях посветил на офицерите и момичетата. Разпознах шофьора на таксито, който ме откара до дома на Ейли, но неговото „Разбира се, че си спомням, лейтенант“ не прозвуча убедително. Аз бях само един от двайсетте хиляди.
Това бяха странни три дни. Предполагам, че част от първия младежки блясък на Ейли може би беше помътнял по земния си път, но не мога да твърдя със сигурност. Тя продължаваше да бъде все така привлекателна физически; просто ти се искаше да докоснеш духа й, който трептеше върху устните й. Не, промяната беше много по-дълбока.