Тайните на Марсилия
- Автор: Зола Емил
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Тренев & Тренев
- ISBN: 954-06-0039-1
- Переводчик: Александра Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Марсилия». Краткое содержание книги:
Преди да потегли за Марсилия, тя предаде на Фин документите, удостоверяващи самоличността на сина ѝ. На следващия ден пое към малко градче от департамента Вар, където постъпи на работа в сиропиталище, както бе пожелала.
6
Минаха две години. В началото на първата Мариус се ожени за Фин и двамата се настаниха в малко закътано жилище на улица "Бонапарт". Господин Мартели, който се подписа на договора и осигури зестрата на Мариус, не гледаше на него като на служител, а като на съдружник, чиито дялов капитал бяха интелигентността и предаността. Фин от своя страна напусна павилиончето на улица "Сен Луи", за да се посвети изцяло на дома си; но тъй като искаше да припечелва по някой франк, правеше в свободното си време изкуствени цветя, които оживяваха под пръстите ѝ. Понякога, когато хвалеха сръчността ѝ, тя съжаляваше за някогашните си свежи и аро- матни букети. "Ах, само да можехте да видите божествените рози!" – възкликваше тя.
Това бяха две спокойни и щастливи години. Младото семейс- тво живя като в топло потулено гнездо, обрасло с мъх. Дните също щастливи, се нижеха, изпълнени с нежна монотонност. Съпрузите биха желали тези ласки и радости да продължат вечно. Мариус тръгваше сутринта за работа, а Фин заставаше пред малката си масичка и създаваше с изкусните си пръсти нежни цветя от муселин. Вечер се разхождаха из шумните улици и ходеха по морския бряг до Андум. Бяха си намерили местенце на една скала, където стояха сами пред синята необятност; свечеряваше се, а те гледаха развълнувано огромното море, което някога ги бе събрало в Сент Анри. Така те идваха да му поблагодарят и да открият в силните му стонове мелодия, подходяща за тяхната любов. Когато си тръгваха, чувствата им бяха по-силни, нощите – по-щастливи.
Веднъж седмично, в неделя, прекарваха на село. Тръгваха още сутринта за Сен Барнабе и се връщаха късно вечерта. Посещението при сина на Бланш и Филип бе за тях нещо като поклонничество. А освен това се чувстваха много добре при градинаря Ейас, под черниците до вратата. Топлият въздух на село ги изпълваше с жизнерадост, възбуждаше силно апетита им; ставаха отново млади и буйни. Докато Мариус разговаряше с градинаря, Фин играеше с детето на земята. Смехът ѝ бе буен като на дете. Както Бланш пожела, двамата бяха станали кръстници на нейния син и го нарекоха Жозеф. Когато той се обръщаше към младата жена с "мамо", тя въздишаше, гледаше мъжа си с укор, че не я дарява с малко русо ангелче като кръщелника ѝ; после прегръщаше детето; обичаше го като свое.
Жозеф растеше очарователен и нежен, истинско дете на любовта. Вървеше вече сам и се опитваше да каже първите детски думички, които предизвикваха всеобщо умиление. В началото Мариус и Фин само го обожаваха. По-късно обаче щяха да помислят да направят от него човек, да му осигурят мястото, което му се полагаше.
Но младото семейство не се отдаваше толкова на радостите така, че да забрави беглеца, клетия Филип, който живееше сам и отчаян в Италия. Брат му усилено се опитваше да получи неговото помилване, за да може да се върне в Марсилия и да започне нов, изпълнен с труд, живот. За нещастие препятствията пред младия мъж се увеличиха и той усещаше скрита съпротива, която проваляше и най-енергичните му усилия; но не губеше надежда, беше дори сигурен, че когато и да е ще постигне целта си.
Междувременно разменяха по някое писмо с Филип, като Мариус го съветваше да прояви смелост и най-вече да не отстъпва пред желанието да се върне във Франция. Подобна непредпазливост можеше да провали всичко. Филип отговаряше в писмата си, че едва издържа и умира от скука. Това отчаяние и нетърпение плашеха брат му, който стигна дотам, че започна да измисля лъжи, за да задържи беглеца в изгнание. Обещаваше, че ще получи помилването след месец, а на следващия го уверяваше, че това със сигурност ще стане малко по-късно; така го накара да чака повече от година.
В една неделна вечер, когато Фин и Мариус се връщаха от Сей Барнабе, съседите им казаха, че някакъв мъж е идвал да ги търси няколко пъти следобед. Щяха да си лягат, след като напразно бяха мислили кой може да бъде непознатият, когато на вратата се почука тихо. Мариус отвори и остана смаян.
– Как, това ти ли си! – извика той отчаяно.
Фин дотича и позна Филип, който целуна брат си, а след това и нея.
– Да, аз съм. Щях да умра там, в Италия, исках да се върна на всяка цена.
– Ти си луд! – сломен продължи Мариус. – Бях сигурен, че ще получа помилването ти... Сега вече не отговарям за нищо.