Тайните на Марсилия

Качи се решил да шпионира племенницата си. И понеже не чу нищо, бутна леко вратата и погледна в стаята. Под слабата светлина на лампата забеляза Бланш, която лежеше със затворени очи, с полускрито под чаршафа лице и сякаш спеше дълбоко. Насърчен от царящата тишина, реши да се успокои напълно и да огледа внимателно всичко; първо потърси в тоалетната и не забеляза нищо съмнително; върна се в стаята, отново огледа, но напразно. Вече се усмихваше на наивните си опасения, когато внезапна мисъл му дойде наум. Сподави вика си: не бе видял детето!

Макар че бе надникнал във всички кътчета, започна отново да търси. Блъсна грубо леглото, но Бланш не отвори очи. Това дори не го наведе на мисълта, че родилката се преструва на заспала. Ужасен страх замъгляваше съзнанието му и той започна да обикаля отчаяно като див звяр с една-единствена мисъл – да намери новороденото на всяка цена. Разтревожен, той се навеждаше и гледаше под мебелите, мислеше си, че племенницата му е скрила сина си някъде, за да го изплаши. Близо четвърт час тършува яростно, връщаше се по десет пъти на едно и също място; не можеше да приеме ужасната истина.

Когато се умори да търси и напълно се увери, че детето не беше в стаята, нито в тоалетната, застана пред леглото на изтощената и неподвижна Бланш. Погледна с недоумение мястото, където беше малкият, когато бе оставил племенницата си сама. Повтаряше машинално: "Той беше там, а сега го няма." Тази мисъл отекваше болезнено в съзнанието му.

В началото не се опита да си обясни това странно изчезване. Видя само факта и страхът му подсказа всички ужасни последици от това.

Сметките му бяха излезли грешни. Наследникът на Бланш не беше вече в ръцете му и той трябваше като настойник да се отчете един ден пред този наследник. А за него това значеше срам и нищета; щяха да открият, че е харчил от парите на племенницата си, щяха да му отнемат имотите, които единствено поддържаха властта му. Ужасният удар щеше да предизвика поредица от неприятности. Той не се съмняваше чия ръка му го нанасяше – откриваше отмъщението на Кайолови. Ужасяваше се при мисълта, че тези хора разполагаха сега с честта му. Зависеше вече от тях, можеха да му наложат ужасно наказание заради гордостта.

Това, което най-много го дразнеше, бе, че се провали, когато вече почти бе успял. Още няколко часа и синът на Филип щеше да бъде скрит, недосегаем за Кайолови. Мислеше си, че ако не бе отстъпил пред сълзите на Бланш, детето щеше да бъде вече далече. Тази мисъл му напомни предпазните мерки, които беше взел; никога не би предположил, че толкова умно измислен план ще се провали по такъв жалък начин. Постепенно се ядоса, изпита сляпо раздразнение, когато разбра, че е измамен по такъв ужасен начин.