Тайните на Марсилия
- Автор: Зола Емил
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Тренев & Тренев
- ISBN: 954-06-0039-1
- Переводчик: Александра Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Марсилия». Краткое содержание книги:
Тогава се запита как е могло да бъде отвлечено детето и това усили още повече гнева му. Разбра, че племенницата му е помогнала на заговора, искаше му се да я набие.
– Какво направихте с него? – попита той глухо.
Откакто чичо ѝ влезе в стаята, Бланш трепереше под завивките си. Упорито стискаше очи, за да не го вижда, за да забави сцената, която предусещаше. Слушаше с ужас шума от стъпките му, следеше го в напразните му търсения и колкото повече наближаваше моментът на сблъсъка, толкова повече трепереше и се вледеняваше. Когато застана пред леглото и се вгледа в нея, неподвижен, онемял от смайване, тя реши, че чичо ѝ мисли как да я убие. Като чу силния му глас, тя отвори очи, но гърлото ѝ бе пресъхнало, свито от тревога, и не можа да отговори.
– Какво направихте с детето? – попита я отново господин Дьо Казалис още по-заплашително.
Тя измънка нещо и повече не можа да произнесе нито дума. Тогава чичо ѝ я обвини и обиди ужасно разгневен.
– Вие не сте от моята кръв! – изкрещя той. – Отричам се от вас! Трябва да ви оставя в ръцете на този женкар, който ви отвлече. Бяхте му достойна компания... Е, какво? Съюзявате се с нашите врагове, не ми се доверявате и предпочитате да доверите детето си на тези голтаци!... Не отричайте! Всичко ми е ясно! Вие сте една нещастница. След като опозорихте името ни, вие не се страхувате да ни поставите в зависимост от вашия любовник. Ох, как сгреших! Трябваше да разбера, че душата ви е нечиста, и да не се меся в тези мръсотии... Нека да направят от сина ви мошеник, злодей като тях, просяк, който един ден ще дойде на вратата ми за милостиня, но аз ще го изгоня!
Господин Дьо Казалис говори близо четвърт час, обладан от гняв, който го заслепяваше и му пречеше да разбере безсилието си. Не зачиташе нищо, обсипа племенницата си с обиди, рани я толкова дълбоко, че тя се изправи трепереща, събрала смелост от възмущението и болката си. Ако само ѝ заповядваше спокойно, Бланш щеше да омекне, щеше може би да му позволи да продължи; но той беше груб, това ѝ даде сили и тя отговори също грубо:
– Отгатнахте, господине, дадох сина си на тези, на които принадлежеше. Няма защо да ви обяснявам мотивите за поведението си, а вие превишавате в момента правата, които можете да имате над мен... Впрочем знаете много добре, че решението ми е взето: щом се възстановя, ще вляза в манастир, ще станем чужди един на друг... И така, престанете да ме обиждате...
– Но защо не ми оставихте това дете, което щях да обичам като свой син? – попита чичо ѝ, който едва се сдържаше.
– Действах по волята на сърцето си – обясни тя. – Няма да мога да ви отговоря... Иска ми се да забравя обидите ви и да ви благодаря, че се грижихте за мен, когато бях малка. Това е всичко, което мога да направя... Вие едва не ме убихте, оставете ме!
Господин Дьо Казалис разбра, че е отишъл твърде далеч. Изплаши се племенницата му да не отгатне причините за неговия гняв. Тази мисъл го смути и внезапно успокои раздразнението му. Но не можа да се сдържи да ѝ зададе един опасен въпрос.
– Между нас има сметки, които ще трябва да уредим – измънка той.
– Да не говорим за това. Нямам нито сили, нито желание да се занимавам с тези неща... Казах ви, вече съм чужда на света и не се нуждая от нищо... Що се отнася до сина ми, той ще се обърне по-късно към вас. Ще си потърси правата, ако желае... Поверих грижата за интересите му в честни ръце... Само трябва да ви предупредя, че тези, за които току-що говорихте толкова грубо, са решени да действат, в случай че се противопоставите на волята ми... А сега, за Бога, оставете ме!
Бланш се отпусна на възглавницата щастлива, че е победила. Заспа спокойно.
Господин Дьо Казалис се поколеба за миг. После, като не намери какво да добави, се оттегли. Бе поразен от непоправимо нещастие. Но предпочиташе далечната опасност пред риска да предизвика незабавни обяснения. Децата не порастват за един ден, а той мислеше, че ще има време да се предпази от претенции. По-добре беше да си мълчи и да чака. По-късно, когато майката станеше монахиня, би могъл да потърси сина си, и да го вземе при себе си.
Знаеше, че Филип е избягал в Италия, и стигна до заключението, че новороденото сигурно е предадено на брата на беглеца; възнамеряваше да насочи търсенията си близо до Мариус.
Междувременно отиде в Париж, където го зовеше депутатският му мандат. По този начин избягваше лошите съвети на гнева и можеше спокойно да размишлява над плана, който трябваше да следва.